И така, световността представлява единната проява на съществуването на света и екзистирането на индивида сред него, това обединение бива преживяването на последния, с други думи, преживяванията на Вездесъщия Аз. Светът е събран почти по бърклиански в изживяванията на азовете, като връзката между тези изживявания е пак в тях, там се изживява и индивидуалността на азовете, тяхната единичност и себичност, както и себичността на всичко останало. Схващате ли как започнах да примъквам първата теза и другата теза към синтеза?

За да го има Азът, задължително е той да бъде изживян като световност. За да го бъде преживяването, то трябва да се изживее, да се осъществи от някакъв Аз. Нещата, съществувайки такива, каквито са, също съществуват понеже са изживявани. Ала за да се осъзнаваме като индивиди, около нас трябва да са разпилени единичните неща в пространството, променими във времето, отделни от субекта, различни помежду си. Тази взаимовтъканост в общност, отново напомням, дължим на единствеността, а не на единството на вещи и отношения сами в себе си, тъй като са невъзможни, но затова пък са изживявани от субектите и са изживявани в единство.

Защо все пак възприемаме предметите като обособени вещи в себе си? И което е по важно: поради какви необходими и неотложни обстоятелства някои от нас осъзнават, че тези предмети са невъзможни сами по себе си и в себе си? Какъвто и да е отговор на тези въпроси вероятно би изглеждал неумел, неудачен, частично, отклонено, разсеяно осветляващ проблема, ала ако си позволя да отбягвам предизвикателството на собствените си питания, напразно ще е всяко друго разследване на реалността. Мога да си представя и евентуалния присмехулен отзив спрямо непосилните за интелекта въпроси, на който самият аз съм почитател, но той ни предоставя предимно онзи ироничен поглед към главоблъсканицата на универсалността, употребен вече от мен в “Книга на догмата”. А тук си поставям непостижимата задача да обясня света. Също така за структурата на настоящата концепция е потребно да вмъкна ответ на странните питания както за произхода на нашите усещания и идеи, така и за поводите за усъмняване в тях. Та нали, за да добие пълнота синтезата, е наложително в нея да се привлекат положенията на антитезата. Ще ме доведе ли това до завършеност, обоснованост и хармонично съчетаване на предварителните тези в една обединяваща и обясняваща ги теза. Само да предполагахте какво ви очаква по-нататък!

Мартин Хайдегер донякъде е подозирал и се е предпазвал от познанието заради неустойчивия му летлив характер. Обаче го е изобличил нерешително (не е било в характера му да развенчава напълно), макар да е изтъквал неговата непостоянност, времева странност, историчността му. Осъзнал всеобщността му, той я заобикаля чрез локализираността в тукашността. Измъкнал се е. Уклончив е бил - пишел неразбрано, омъглявал смисъла и се заканвал, че ще го разберат едва след двеста години. Аз, горко ми, съм по-неблагоразумен и открит. Затова ще изкажа всичко, което мисля за познанието, още тук и сега, по-точно след малко и по-надолу, изневерявайки на собствените си съвети от глава “Примирение (развеселение)” на “Книга на догмата”. Стига вече с тази пътеводна книга където се опитах да проследя собствените си търсения и оплитания през годините на размисъл за универсалното. Забравете за нея! Разделям се с предпазливия скептицизъм. В “Книга на времето” посредством познанието и неговото опровергаване ще обясня света, ще обхвана Всемира, даже да ми се наложи да примиря противоборстващи учения, да оправдая правоверността на всяка религия, да се съобразя с господарстването на посредствеността, да защитя безумията на лудостта. Всеобщ плурализъм, всестранен синкретизъм и разюздана еклектика разтерзават моите интелектуални построения, затова мога да си позволя да изоставя всякаква рационална умереност, тъй като и без друго ще е неуместна, безпочвена, престорена.

За мен единствеността е основната характеристика на Универсума, свойство, състояние и принцип, който обединява и противопоставя нещата в него, противополага и самия Универсум на него си като наша идея. Няма такива неща, които могат да съществуват сами по себе си в себе си, включително Всемира, точно поради единственостността и моята представа за нея. От друга страна, ние виждаме и осъзнаваме, че всичко съществува поне в нашите изживявания, което ще рече, че, щом липсва същностност, извън тях е невъзможно да просъществува каквото и да е, извън преживяванията на Азовете не съществува нищо, там е Нищото, което добива същност само след дефинирането му. Светът значи е в преживяванията, той е самите преживявания. Не, не чрез изживяванията си ние обхващаме света, проникваме до неговите глъбини, защото той е на повърхността, единствено на повърхността на нашите изживявания. Изживяваната от нас среда не е отделена и независима от преживяванията ни, макар в тоталността тя да е изживявана именно като околна и поне за съществата с висша нервна дейност тя е поставена като външна, доминираща, изискваща и подтискаща. Такава участ ни е отредена от единствеността, да се налага да се храним, да поддържаме телесната си температура, да се размножаваме, да се борим за оцеляване, да се съобразяваме с йерархията в природата. Ала тези усилия са предопределени, свободата, изборът, целеустремеността у тях са изживявания. Нищо повече.

Но не само средата е слята с Аза в изживяванията, а и представата и познанието за нея, които всъщност са самата тя, защото средата представлява нашата представа, познанието ни за нея. Няма друга среда извън нашите възприятия и представи. Възприятията и представите дори не са същински такива, доколкото не се отнасят до външни обекти, а само поради сингуларитивния реализъм са изживявани като насочени към външни обекти. Също така те са възприятие и представа за азовост, субективност. Целият свят представлява изживяване на същности, същности на вещи и отношения, същности неспособни да притежават същност поне според концепцията за сингуларитивността. Ноуменът е невъзможен, освен в доктрините за него, където той става почти реален, макар и недостъпен. За това обаче ще стане реч по-нататък.

Поместен с моето разбиране за единствеността в моето разбиране за единствеността на единствеността отново попадам в объркването на тоталността, отрицаваща възможността за същностно познание, за проницание и вярна, адекватна на действителността представа за света. Този път не съм разтревожен. Моите мирогледни позорища и прозорища вече са на повърхността и никой не може да ги отмести от там. Излезли са на виделина и проломяват тунел за виделото. Те разпръскват, разгръщат света за мен тук и сега. Ще го поотгърнат ли и за вас? Опитайте.

Очевидността, нормалността и подразбираемостта са устоите на нашите представи и разбирания. Те подпомагат ежедневността в утвърждаването на моделите на поведение и на светогледните и обикновените парадигми. Очевидността, нормалността и подразбираемостта извличат същностите и ги представят в тяхната разнолика, ала трудно променима вцепененост. Докато не ни сполети познанието и прозрението, че същността на някое от явленията е някак си по-друга, докато не ни споходи учудването “Що за свят е това, щом не е устойчив в проявленията си и в тяхната обяснимост?” Недоумението, как по-рано не сме открили истинската същност, защо по-преди сме вярвали в неистини, измислици, фантазии. А какво е фантазия? - Тя е света, вчерашния свят, чуждия неприемлив за нас свят, собствения нереализирал се свят. Истината е в своето време, в индивидуалното или интерсубективното изживяване, тя е в неотменима собственост, свойственост. Както няма вечна и себеутвърдила се същностност, не би могло да има и окончателна истинност, ала истината е непрестанно сред нас. Извличайки временно същности истината преследва чрез тях Вездесъщият Аз, ала никога няма да смогне да го достигне. От истината възниква относителността, истината за която е относителна.

 Продължение