Според Готфрид Вилхелм  Лайбниц “в Природата е основанието за това, че съществува предимно нещото, а не нищото.” Разтълкувайки думите му Мартин Хайдегер залага тавтологията: “В природата на нещата е да съществуват.” Светът произвежда непреодолима тавтологичност поради липсата на външна гледна точка.

Нищото е неспособно да се изрази извън смисъла на битието. Нищото е действително като идея, но то е неосъществимо, несамоосъществяващо се дори в представите, където затваря последната страница. Битието е битие заради себе си, ако и да не е в себе си. Битието е тук, защото го има. Нищото не присъства, тъй като го няма, както всички небивалици, които може да си въобразим, но не съществуват реално. Обаче… щом лишим битието от нищото, то остава без антипод. Сред единствеността иманентно присъща е противоположеността. Битието предполага нищо. И тъй като нищото, което е нереално, противостои на битието, защо битието да е същински реално? Няма битие, доколкото има забележимо битие. Това е тезата на сингуларитивния реализъм. Еднаквостта е противопоставена на различността. Следователно,многообразието е нагледно, не - същностно, изживявано като същностно, то бива същностно. Противоречието тържествува.

Представата за битието би била половинчата без предполагането на нищото. В пълнотата й те постоянно си взаимодействат, прехвърлят си отговорността за световността. Така предметите и отношенията преминават ту отсам, ту оттатък невидимата граница на съществуването в зависимост от тяхното наличие в нечие изживяване. Чрез постоянната размяна на ролята им при ангажираността с функционирането на света се подхранва тяхната неизчерпаемост, въведена от непрестанната промяна. Неизчерпаемостта обаче е вече-съществуване в кръговрата на битийстването, у нея всичко е улегнало при себе си своевременно и на мястото си. Неизчерпаемостта не разполага с възможността да бъде друга, макар такава да е основната й задача и проява – вечно да извлича новото, различното.

Невъзможно е светът да бъде различен и същевременно той не е тъждествен, не е същия. Същотата му, същината му бива противоречива, поради което той е. Само защото не притежава същност сама по себе си, а такава просъществува единствено при неговото изживяване. Същотата на света се състои в единственоствуването, което позволява да се изживяват нещата видими, да бъдат себе си, устойчиви, утвърдени, несебеотричащи се и дори противопоставя на постоянно извиращата противоречивост отхвърлянето й посредством обреченото, ала присъщо ни издирване на непротиворечивост.

Понятията “съществуващ” и “същност” в българския език произлизат от словото “сущий”, което и за Бога е дадено (самият Той така се представя) – Сый - Оня, който е, какъвто е, предвечен и непостижим. Битието, значи, се свързва с тъждествеността. Това означава, че ако нещо не съществува същностно, то не би могло да е същото и въобще да е нещо. Такава е представата досега. Благодарение на концепцията за сингуларитизма пред мен се открива друга насока на разбиране за битието и божествеността. При нея светът се състои от Големия взрив, възникващ при сблъсъка на съществуващото с обезсъщеността му, противоречиво явяващо се в собствен образ още от мига на нашето пробуждане за живот, проглеждане и осъзнаване. Големият взрив, при който у нас нахлуват звуците и усещанията, светлината и топлината, вкусове и аромати, без те да съществуват отделно от нас. Избухване на световността, наречена живот. Експлозия на необяснимата необятна единственост.

Единствеността бива заради Аз-света и светът съществува поради единствеността. Единствеността следователно е основание на самата себе си, а това си е чиста проба безоснователност. Безоснователността на единствеността на единствеността на единствеността… Непроницаемост! Непроницаемата пелена се разстила из преживяванията като мъгла, от която изскачат представите, съставляващи света, и добре че поне световната пелена я има.

Единствеността ми нашепва, битието е абсолютно за изживяването, обратното е невъзможно. Преди и след него, извън битието няма, няма, даже нищото го няма. Опитвайки се да си представя нищото, установявам, че то е непредставимо. Противно на него, не забелязвам нещо по-естествено от полегналия у себе си свят. Най-естествената представа представлява най-естествения свят. Все пак представите са множество и се променят. Ние плуваме сред тях с вярата или поне с надеждата да сме налучкали най-верната. Суета.

Светът се променя. С нашето съучастие, безучастие или противене, но винаги в наше собствено притеснение. Единствеността неуморна, безукорна, неспирно изгризва листа на дните ни безпристрастно. Страстите остават у нас. Смехотворни напъни да променим непроменимото. Непроменими, непредотвратими усилия. Въпреки че ние изживяваме света, принудени сме да го изживяваме, насилени от него, без да откриваме крайния смисъл. Силата, която ни управлява, е безсмислена и безоснователна, а това е особено обезпокоително. Тя е съвсем неуправляема. Предопределена. Животът е разтворен в съдбовност.

Нашата орис налага робски да изживеем живота си, ала робията си заслужава. Животът ни прави съзидатели, творци на света. Може да нехаем за това и пак сме въвлечени в дейността по извличането, поддържането и преустройването на нашия дял от Универсума. Мирогледите съзиждат и подреждат Хаоса, който самите те са дефинирали като предходен им и приемат, че той едва след своето структуриране е позволил да произлязат мирогледите. Оказва се, преди тях едва ли просъществува Всемир, дори като Хаос. Преди мирогледа на последния лишей. Какво знаем ние за него? Колко сме ограничени!

Няма ли битие в себе си, от какво е запълнен Всемира? Възможно ли е единствеността да е тъй дълго издирваната субстанция, която да задоволи нашите логически изисквания за обясняване на съществуващото? Светът е затлачен от собственото си течение, недопускайки друго. Различността, промяната, движението са пълнежът на преживяванията, тяхна същина. У тях обаче няма нищо материално, ако под материя се разбира субстанция сама по себе си в себе си. Щом субектът не е абсолютен и е изцяло зависим от тоталността на световноствуването, той също не би представлявал абсолютното първоначало. Светът, въпреки това, е пред очите и в душите ни. Той бива там, защото единствената възможност е да бъде там в същото време и на същото място, застопорен не от битийността (обективността) и азовостта (субективността), не от индивидуалността и универсалността, а от единствеността. Влудяваща моновариантност, установеност на битие, равностойно на нищото. Битието сред единствеността по нищо не би се отличавало от нищото, тъй като ще е постоянно еднакво, ако не беше изживявано с цялото си разнообразие, а е изживявано именно поради единствеността. Каква забележителна двойнственост на условно приеманата от мен за фундаментален принцип на Универсума единственост.

Промяната не е същностно зависима от битието, ако и да се изявява посредством него. Битието не е същностно обречено на промяна, макар да е видимо благодарение на нея. Битието и промяната са преносители на световността, без да бъдат нейно основание и същина. Те са разхвърляни навсякъде, въргалящи се из преживяванията, ала им липсва самостойност и самодейност. Битието се търкаля проследявано от погледите, ала не се разбягва в разни посоки самостоятелно щом излезе от техния кръгозор, но е осъзнавано и изживявано именно като такова, с което промяната му става свойствено присъща. Присъща само в представите за неговата обремененост от всеобща овремененост. Битието обаче не е предмет, който се саморазвива и чрез саморазвитието си обуславя времето. Времето не е същностно свойство на променящо се безвъзвратно битие.

Времето е понятие, изразяващо онези прояви на единствеността, които предизвикват монотонна последователност на изживяваната промяна. Смисълът на пространството се отнася до стационарната различност-единственост, докато движението на телата обвързва времето и пространството в указване на взаимопреливането на дискретността и континуитета в процеса на непредотвратимия обновителен кръговрат на световноствуването чрез единственоствуване.

Единственоствуването е неотвратимо, еднопосочно, предполагащо несъвпадаемост, неповторимост, поради което е изключително странно, че опознаваме света и той действително ни става познат. Само естествеността му би могла да обясни как това се случва и да позволи то да се случи. Благодарение на нея възприемаме различност, сходство и типичност, ориентираме се и действаме според опита си и според случая. Но разбирането за единствеността съвсем ясно насочва към абсолютната разнообразност дори при опознаването, а от това следват твърде необичайните изводи за функционирането на Аз-света и собственото ни присъствие в него, споделяни в сингуларитистката концепция за Универсума, от чиито удивителни следствия, предполагам ще бъдете смаяни и вие, както аз бях сащисан, щом те проникнаха в моите ялови проучвания на възможността за проникновение до същността на света.

Невъзможността да бъде върнато назад съществуването, игнорирана чрез допуснатостта до припомняне, реконструиране и опознаване на миналото, навеждат на извода за тотализираността на времевостта, за предустановено взаимообгръщане на различните изреждащи се състояния на Вселената в Аз-изживяването-на-света, залагащо взаимопроникнатост на историческите времена, сънаставеност на условното минало, постоянно изживяваното настояще и уж несъстоялото се все още и предполагано като многовариантно бъдеще. Тази вплетеност е особено смущаваща при ясновидните прорицания за предстоящото, които нямат друго рационално обяснение, освен сегашната предустановеност на заложеното в своето време бъдеще. Тук-битието, проникнато от азовост, изглежда се оказва хем обособено във времето, хем тотално съвместено с него.
 

Времето ни съпровожда при пътуването към изчерпването на собствената индивидуалност и паралелно се разбягва уж в обратната посока по талазите на спомените. Паметта указва, че сме имали минало, развитие от предишно настояще към друго, следващо го настояще и така до сега, но няма отговор, кога и как се случва прехвърлянето между тях, то явно трябва да е постоянно, а постоянството принадлежи на единствеността, сред която всичко е разстлано на мястото си. Какво тогава ще да е същинското минало, след като всичко е в настоящност. Чрез паметта изживяваме спомени, не и самото минало, което явно е мит. Дори обаче да съществува същинско минало, възможно ли е то да е съхранено някъде в сивите ни клетки? Проблемът за паметта и връзката във времето, осъществявана чрез нея, е най-коварната загадка на живота и осъзнатостта. Тази тайна не е допуснала познанието до нещо повече, освен тавтологичното обяснение, че паметта доставя спомени. Защо и по какъв начин ги предоставя – мистерия. Спомените са свидетелството на тоталността пред изучаващите я за абсолютната й непроницаемост, заложена чрез предустановената преустановена проникнатост у единствената възможност, при която не е възможна същностна обратна връзка и връщане няма.

Връщане няма. Нашите изживявания са устремени все напред, заедно с тях и припомнянето. То е съгласувано в голяма степен между индивидите, но никога напълно. Различността поднася своите вариации. Спомените са съгласувани и с настоящите ни действия, за да бъдат полезни, употребими. Чрез тях времето се свива у тукашността на Аза. Паралелно се разперва в личния времеви обзор. Времето се пренася от представата за него, възникваща у индивида. Нахлуващите спомени навеждат на разбирането за разграничаването на минало - настояще - бъдеще, в което настоящето е непреодолим предел. Аз не съм чувал, някой да е успял да ги възпре, съзнателно да е възпрепятствал припомнянето, тъй като и съзнателността дължим на него, както самото то се обслужва от разума. Времевостта и рационалността заедно са впрегнати в надпреварата на единствеността със себе си.

Интенционалността на спомена, отправен наготово към някое възприемано като отминало събитие, насочва към преустановеността на изживяването, у което възникват времената, където предполагаме, че пребиваваме. Преустановеност означава, че обектът е съустановен в себе си наедно с установяването му от субекта и те са застопорени в съответното изживяване в установено време и пространство, там биват недосегаемо улегнали в субект-обектното им единство. При спомените обектът е въображаем, имагинерно е битието в своята отминалост, но всъщност то е битие сега, тук-битие, което е винаги различно и е недопустимо да се отъждествява с битие, намиращо се в предходна фаза на своето развитие. Няма битие в преход. Битието не е цялост, не е предмет, който се развива, то е само изживяване, то е самото изживяване, в което изживяваме развитие.

Споменът е свидетелство, че същностно минало не съществува. Свидетелство в сингуларитисткото разбиране за света. Следователно в него същностното бъдеще е също невъзможно. Накъде съм тръгнал аз? На този ли завой се преобърна колата на моето проучване за последователността и приемствеността? Накъде сме се запътили всички ние, вярващи в неминуемото предстояще, уповаващи се на перспективата за по-добро бъдеще ? Къде отиваш, човече? Бъдещето вече те е постигнало.

Преживяванията на отделните субекти се разминават в своя обхват и в сънаставеността им, тоест в тяхната съвременност. Представата за времето е зависима не само от спомена за отминалото, както Свети Августин (Аврелий Августин) отбелязва, тя е осъзнаване на несъвпадането на твоето с чуждите преживявания – признаване поне на множествен, а не моничен солипсизъм. Нещо повече. Времевостта е предизвикана от пренасянето на  разнобразни факти през преживявания, които изобщо не са съгласувани помежду им, но се предполага и се откриват свидетелства, че тези факти са общи, изживявани от различни поколения, те са трайни във времето. Времевостта е изискване за същностност сред многообразието и неизчерпаемостта, проявяваща се в обстановка на същинска обезсъщеност. Отсъствието на същностност пренася същността в изживяванията, където тя се самопревъзнася като абсолютна и фундаментална. Само дребнави ровичкания на заядливи автори като пишещият тези редове понякога се устремяват да задълбаят в същността на същността, за да развенчаят култа към нея, без изгледи да я изместят от нагледността и осъзнатостта.

Всъщност именно във фактите, разпростряли се из рояка индивидуални преживявания и предполагаемо присъстващи извън тях, е основния проблем. Дали зад фактите стои собствена същност и те се явяват в изживяванията в определен момент от траенето на индивидите според възприемането на тази същност или са мигриращи сред тоталността координирано подобни образи и идеи, присъстващи в паралелни или несъвпадащи си преживявания, схващани като причинно обосновани, никога еднакви и все пак устойчиво приличащи си, естествено възприемани като тъждествени във времето и промяната. Такава е най-лаическата загадка на световността и естествознанието. Съществува ли битие извън азовостта? Вездесъща ли е тя, актуална ли е божествеността или някаква първична субстанция сама се джурка и омесва безредно, самоорганизирайки се в течение на времето благодарение на изреждането на безброй комбинации, някои от които по щастлива случайност са упорядъчени, дори структуриращи и детерминиращи по-нататъшна организираност?

Разбира се, аз още в “Книга на догмата” представих своето колебливо становище относно тази профанна дилема, но когато се сблъсквам с  необходимостта от разтълкуването й спрямо времевостта, съм принуден да бъда по-категоричен и обстоятелствено да уточня позициите си, което ще ме извади от удобната скептическа и агностическа омъгленост на споделяния от мен светоглед в предишното съчинение. Лаиците искат да получат точен и ясен отговор, сякаш се стремят към края на света - само така би се постигнало неговото съвършенство и завършеност, но кой тогава ще освидетелства леталния изход и морталното състояние на Всемира. Въпреки колебанията, аз вече изповядвам пред вас едно крайно виждане за функционирането на универсалността, пък комуто то не се понрави и моето обяснение на света не го задоволява, нека потърси друго, според концепцията за сингуларитизма това е напълно оправдано.

Споделянето при общуването на впечатленията от собствения опит води до взаимопроникване на Аз-световете, смесване на личните представи и възгледи. По този път може да се достигне до светове, които не са съвместени, не са съизживявани, разминават се във времето. Чрез тълкуване на изхождащите от тях идеи, разпространени в интерсубективното пространство, си създаваме представа за чужди ни, предходни, далечни времена. За тях си съставяме мнение и посредством анализиране на мигриращите общи трайни факти. Тоталността ни предоставя възможност да придобием представа и разбиране за други лични и интерсубективни светове, за тяхното време. Предоставя ни ги днес. Реконструирането на миналото винаги е сегашно конструиране на минало.

Съгласно възгледите на Майкъл Оукшот, това, което в действителност се е случило в миналото, е напълно тъждествено с това, в което ни карат да вярваме свидетелствата. Фактите на историята са дадени в настоящето и историческото минало не е минало, а е съвременно. Преди него Бенедето Кроче прокламира програмното си становище, че всяка история е съвременна. Тези двамата са били сполетени от представата за неизбежната и непреодолима натрапчивост на настоящността. В изживяваната сегашност се таи някакво си там минало и още по-съмнително бъдеще. Застъпени в настоящето, те поставят под съмнение самото него. То е само представа, също като тях. Миналото, настоящето и бъдещето съществуват същностно само доколкото днес нашата представа е такава.

Единствената естествена възможност, според сингуларитисткото разбиране, е светът да бъде тук и сега като единствеността ни провлачва през битието у тукашността и сегашността такова, каквото ни е дадено да го изживеем. Себичността, тукашността и сегашността са само различни имена на световността. Тоталността тотално омесва сегашността с уж други времена, ала цялото време е побрано в постоянно изживяване, приемано за настоящност. Никой не се е измъкнал от нея, поне не преди да се е споминал. Смъртта е излизане от собственото минало, настояще и бъдеще, единствената възможност да се изхлузиш от моновариантността, попадайки в безвремието. Ама че алтернатива!

Линейното време е най-естествената представа, поради което е наложена повсеместно. Разбирането за стрелата на времето прекалено удобно съвпада с положението за единствеността, която сякаш определя единствената посока на развитието. Вулгарно, но изглежда приемливо. Аз-битието в миналото, настоящето и бъдещето се олежава на мястото си и посредством единственоствуването азовете се разхождат през битието напред и все напред. Колко логично, ала нищо повече!
Възприемането на миналото в изживяванията, в представите, не би могло да достига до същинско минало, но доколкото друго минало няма, освен това в представите, именно то е същинското минало, макар непрестанно да се променя наедно с представите за него. Самостойно битие в миналото не просъществува. Различното битие, което за нас е в миналото, за други е било съвремие, но това е изживяване на настояще от други личности, за които ние знаем, но те няма как да научат за нас, освен ако не бъдат споходени от ясновидение за събития, последващи собственото им преживяване. Единствеността размотава постепенно различността, оставяйки индивидите в градирано неведение за световността. Колкото повече знаеш за миналото, толкова по-голяма разнообразност си придобил. Можеш ли да видиш ясно бъдещето, заставаш в средата на двупосочно разклоняване на различността, което вероятно е много по объркващо от проучването на миналото и неговите нрави. Смазващото бреме да бъдеш оракул.

Вездесъщият Аз, ако бе способен да бъде сам по себе си, би обозрял целия свят, с което мигновенно ще го унищожи поради произвеждането на смразяваща моничност, представляваща абсолютна всееднаквост. Невъзможен като себичен и компактен, аз го приемам за интелигибилно съвкупен, макар да е непостижимо да се обхване множеството на индивидуалните азове. Чрез техните преживявания се фрагментира Всемира, за да съществува, да бъде видим, за да го усетим и най-вече умопостигнем. Дали обаче в тоталността на единствеността няма установена връзка между някои от тези индивиди  и част от техните изживявания да са общи? Възможно ли е анимизмът да отразява подобна инкарнационна връзка между човека и животните? Въплащаваме ли се един в друг? Реинкарнацията в нечий отминал живот трябва ли да се приема като свидетелство за прераждане? Тоталността си играе с нашите представи за нормалност, за естественост, те пък от своя страна са заложени отново от тоталността, която предпочита да противопоставя.

Феноменът dеjа vu vecu (вече изживяно) е нещо повече от обичайния спомен. Той или е илюзия за повтаряне, съвпадане на старо изживяване с настоящото, произхождаща от монотонността, постепенността на промяната, или е същинско засичане на едно и също изживяване в два различни времеви момента - странна проява на пестеливост при различността. И двете предположения не се поддават да бъдат окончателно потвърдени. Поради това съществува разнообразието, защото окончателността е неизживяема. Ала всичко се поддава на забрава. Такова постоянство предоставя времето.

Амнезията прекъсва връзката от настоящото реално изживяване към мемориалното, битуващо само у паметта. Амнезията е срив на световността, пропадане на зоната на отминалостта, което уязвява себичността, излязла от своята историчност. Тоталността поставя бариера във времевостта ни.

Как се преодолява преградата на битието-време? Единствено посредством самото него бариерата се преобразява в улей към бъдещето, в далекоглед през времето. Коридорите през тоталността поднасят на “избраните” парадоксален, необикновен, ненормален свят, недостъпен за останалите простосмъртни. Дори “избраните” обаче не смогват да разтълкуват неговата абсурдност. Те само констатират свидетелствата на универсалното за собствената му непроницаемост.

Представете си, че Мишел дьо Нострадамус, чиито пророчества са диктувани от непознат му източник, е предсказал вярно бъдещо събитие и го е описал в своите съчинения. И когато това бъдеще наближи, някой, който е чел неговите записки, реши и успее да осъществи събитието според описанието му (въпреки предвидливото му закодиране), то кой от двамата ще е същинският причинител на това събитие. Пророкът се явява подбудител на дело, за което е узнал, че вече е извършено, макар и в бъдещето. Съвременникът се оказва извършител на акт, проектиран, подбуден в миналото. Затворен кръг. До тук ни допуска размишлението за времето и за света.

Единствеността разстройва течението на светооборота чрез водовъртежи и завихряния на битието, заплитайки възлите на усукване между локалността и свързаността, положени редом посредством установеността им.  В безредието има система, както в лудостта. Не се надявайте да подредите времето си по свое усмотрение, тъй като то вече е упорядъчено. Хванете се за пеша му и се пързаляйте по пистите на мировната забава. Наслаждавайте се на мига.

За да преодолее затруднението, създадено от самия него, Анри Поанкаре приравнява твърдението “Земята се върти” на “по-удобно е да се предположи, че Земята се върти”. Друг математик, Леонард Ойлер, приема, че при изучаването на движението се налага да се приложи някаква мярка за време, от което следва да се допусне, че времето протича независимо от движението. Но това според него е само мислено изискване, необходимо за изграждане на зданието на теоретичната физика, а съвсем не - окончателно установена истина. Тези примери са показателни за това, как хипотезите се преобразуват в представи поради удобство или за икономичност на мисленето, за да не му се налага да навлиза в неизбродимите дебри на порочната овъртяност. Анри Поанкаре обобщава този самоутвърдил се тип на мислене със забележителна по своята откровеност фраза: “Невъзможно е да се прави експеримент без предпоставена идея.”

Понякога откритията са случайни, но опитите за тяхното постигане, както и изводите от тях, също са плод на вече изградена представа, на утвърдена предварително схема на разбиране за нещата. Експериментите, които потвърждават предпоставените идеи, всъщност са включени в естественото протичане на потока на установяване на природните закони, временно ситуирани като истинни. По-късно в същия поток познанията и обясненията за тези закономерности биват ревизирани и дори отхвърлени, потвърждавайки неминуемата преходност и неизлечима недостоверност на предпоставените идеи. В масовото съзнание обаче тенденциозно наложените идеи и резултатите от тяхното успешно разработване битуват дълго след отричането им и продължават да се приемат за правдоподобни, особено когато се поддържат от авторитети. Истината се оказва преди всичко вяра, вяра в нещо и в някого. Междувременно изначално съмняващите се в чуждата предпоставена идея убедено я подлагат на критика, формират своя партия със съответната идеологическа обосновка, при това напълно основателно. Действителното сътояние на проблематиката обаче вероятно най-добре схващат добросъвестните и искрените пред себе си измежду онези, които са създали обърканата ситуация, когато са приели собствените си щения и потребности за реалност. И всички са прави, макар да се охулват взаимно за заблужденията си, каквито при такава разнопосочна постановка на мнения е невъзможно да не бъдат изтъкнати. С тях много често е надменността на самоувереността. Колебливите не ги постига уверено истината.

Представата за външните обекти или отношения, до които предполагаемо се отнася, не би могла да бъде веднъж завинаги правдоподобна, а е само временно истинна, тъй като в единствеността се припокрива със самите обекти или отношения, а не се отнася към тях като самостойни, и никой не е способен да потвърди нейната окончателна, пък била тя и приблизителна правдивост и валидност. Ако обаче сме убедени, че външни, самостойни обекти са невъзможни, то всички представи се представят като самия свят. Именно такова е сингуларитисткото разбиране за познанието и неговото място в светооборота, което ни въвежда в парадоксален Всемир, изпълнен с множествено противоречащи си светове.

Не съществува окончателно правдоподобен вариант на устройството на мирозданието. Знанието не е приблизително вярно на оригинала, на действителността, а е самата действителност, променяща се ведно със знанието. В такъв случай Земята същностно е ту плоска, ту кръгла, ту се поклаща върху корубата на някоя грамаданска (грамадно гигантска) костенурка. Допустимо е нашата планета хем да се върти около нашата звезда, хем обратното - Слънцето да обикаля покрай изпълнените ни с космически вариации глави. Геоцентризмът и хелиоцентризмът са равностойно правдиви и неистинни, но при различни исторически персонажи и времената, в които те пребивават. После идва редът на Анри Поанкаре и Алберт Айнщайн.

Представите до голяма степен зависят от това, какви потвърждения за тяхната основателност ще ни бъдат поднесени от установеността в изживяванията ни и дали съдбовно сме подготвени да ги възприемем като истинни. Ние изживяваме доказателствеността като присъщо необходима за познанието, за установяването на истината. Докато някой хубав ден не се усъмним в позахабените, овехтели с времето доказателства и доводи, неспособни да поддържат постоянно задоволително потвърждение. Или, подобно на Карл Попър, според когото теориите завинаги остават хипотези, догадки, аз твърдя, че всяко познание е актуално само временно. В противовес на нашите (с Карл Попър) сближени от крайния им резултат гледища, при повечето религиозни и светогледни системи е достатъчна едната увереност в правдивостта и непоклатимостта на собственото разбиране за извечно и окончателно установения порядък на нещата. Тази убеденост също извира от глъбините на Аз-изживяването-на-света. Вярата в наивния реализъм е доверие в абсолютната истинност. Оспорвай го, ако си решил да се провалиш като си самопротиворечиш.

Светът е нашето изживяване, това което виждаме, чувстваме, осъзнаваме, както си го представяме. Той е Dasein (тук-битие, ето-битие), осъзнат, посочен и описан като такъв от Мартин Хайдегер, и е такъв поне според моето епигонско разбиране. Светът е нагледът на битие и битуващите идеи и чувства, с които проникваме по-нататък чрез течението на времето по стечението на обстоятелствата като постоянно сме положени на нивото ни на допустнатост до него, възнесени до умопостигнатостта му. Сред това течение на времето самото време е просто представа, както и светът.

Светът изглежда сякаш е хамелеон, който се преоцветява, нагажда се спрямо всеки Аз и се изменя дори у неговото преживяване, съобразявайки се с настроенията му, с моментните идеи, с неговите развиващи се разбирания, подчинен на изживяването на остаряването, преминаването през различните фази на съзряването. Само че е точно обратното. Всеки индивид е настроен на съответната вълна на различност и подобност. Той е принуден да изживява собствен, различен свят и да го утвърждава в интерсубективната среда. Човекът е мяра за себе си и за останалото, той надарява с характер Универсума, у него е етосът, на който ще посветя третата книга от трилогията. У човекът са мечът, мистрията и перото, чрез които променя себе си и всичко около него, за да бъде то такова каквото е, независимо от човека, проницавано като такова само от него.

Досега много често говорех за насилване на личността от единствеността и за илюзорността на представите ни за света, но тази фразеология ми бе нужна само за онагледяване на невъзможността да се открие верния възглед за света, да се изнамери правилен модел на поведение в свят, в който напълно ти се удава да действаш рационално по собствена воля. Всъщност поради естествеността ние разполагаме именно с такъв свят и нашето участие в него съвсем не е насилено, то е толкова природно, колкото и всичко останало. Средата, която ни заобикаля, е истинска, реална, взаимодействието с нея е напълно непринудено, а илюзорността на този свят е само там, където ние я забелязваме. Всемирът е несравнимо естествен, както и нашата обичайна или необикновена съдба. Поради това си позволявам да прокламирам множествеността на истината и на произхождащите от нея светове, тъй като те са толкова нормални и съществени, колкото би могъл да бъде единния, тъждествен и себесъдържащ се свят.

Общите факти са съпреживяеми в съвременността сякаш едновременно, но могат да бъдат и исторични, с промеждутък във времето. При последните се установява, че те са изменени, предполага се тяхната непрестанна промяна, остаряването им като вещи или архаизирането на идеите. Представата за тях е като за съществуващи преди изживяването на Аза, извън него, представата ги предустановява там. Те са предустановени или времево - според наивния реализъм се развиват във времето, или по сингуларитивисткото тълкувание се намират извън единен, неутрален времеви поток, разположени на местата им на установяване, а през тях бродят азовете посредством своите преживявания, изживявайки времевостта, от която произтича представата за предустановеността. И двете положения са актуални в моето разбиране, те не се себеотхвърлят, а се взаимодопълват. Тук същественото е следното: Представата за съществуване на обектите извън съзнанието на субекта обективира, осъщностнява исторично света около нас, а покрай него същност придобива времето, което съпоставя изгледите, събитията в световната картина според процесите на движение и промяна. Представата предустановява света поради необходимостта от основание на самата представа. Предустановеността се явява основание на изживяването-на-Аз-света. Взаимността е иманентна за сингуларитивното разбиране.

Светът е наглед и представа, но тези наглед и представа са отворени, не са окончателни. Така научният подход към света, поел отговорността да създава адекватна на реалността парадигма, е длъжен да поддържа постоянно зона на неопознатото и необясненото, която да предоставя поле за добиване на нови, различни знания и да оправдава наличието на промяната, присъстваща по този начин хармонично в научните модели. Развитието на научните представи и добиването на различна от познатата картина на действителността се обяснява с по-нататъшното навлизане в недрата на неизвестното. В сравнение с теологичните учения тази схема е по-гъвкава, но тя трудно обяснява несводимостта на отделните теории, забелязана от Томас Кун. Сингуларитизмът, разработван в тази книга като философска система без амбицията за крайна достоверност, предлага ново, нетрадиционно, ако щете го наречете скандално тълкувание: Познанието и представите не са свързани със същински външни обекти, поради което отделните типове парадигми се несводими и винаги има място за други, ала щом в изживяването представите са отнесени към обекти, добиващи същност от положеността им в неговата матрица, тези представи конституират света като външен, самостоятелен, което ги обединява, свеждайки ги към световността. Познанието бива единно поради единственоствуване-световноствуването.

Днес обозряната от астрономите Вселена е огромна, въпреки това те проникват все по-надалеч, сякаш по-надълбоко. Прието е да се смята, че тя отдавна, много отдавна е толкова гигантска, възможно е също така да е безкрайна и вечна. Потресаващо е да стигнеш до извода, че Космосът всъщност е станал така обширен едва “наскоро”, когато е започнало възприемането му като бездънност, не като свод. Приемането на неговите колосални до безкрайност размери е било съпроводено от разбирането за прекомерната старост на света по отношение на кратковременния човешки живот. Значи неотдавна Всемирът е добил мегаотдавнашност. Що за игра на тоталността с разнообразността?

Невъзможността да се излезе извън настоящността ни поднася историчния низ като подчинен на сегашността, ала той дори се оказва сътворен от единствеността в момента на нашето изживяване, макар предполаган като вече изживян от други, предхождащи ни във времето индивиди. Изваден на показ като предустановен, той бива предсъществуващ спрямо настоящия момент. Откритите в съвремието доказателства за неговото предсъществуване в миналото илюстрират наличието на непреодолима естественост, при която светът се оказва такъв, какъвто се оказва, независимо колко несводим ще изглежда спрямо старите представи за него. Доказателствата съпровождат представата докато не се изясни тяхната несъстоятелност. Не съществуват окончателни и абсолютни доказателства, както не съществува окончателна, абсолютна истина. Временните доказателства обосновават временни истини. Дори когато някои от следствията на определен теоретичен модел могат предварително да се предвидят, което сякаш указва абсолютната им истинност, щом впоследствие бъдат разкрити и потвърдят логическата конструкция, благодарение на която са били предугадени. Авантюрата на научното издирване на същността на света съвсем не е приключила, за да успеем да я обобщим и затова не бива да превъзнасяме научното мислене като най-проницателно и правдиво.

Вселената придобива същност и история благодарение на човешките изживявания, които са впрегнати в осъществяването на световността. Времето тръгва от Аза, но не може да завърши при него, доколкото той представлява Вездесъщия Аз, от когото тръгва времето - неизтощимо и неизчерпаемо, доколкото вездесъщността на азовостта е самата световност. Докато има азовост, ще съществува светът, има ли свят, той ще е поместен във времето.

Плотин, съчетавайки временното с вечното, раздвои тяхната съвместеност в темпоралната линия като указа, че времето тече от миналото към бъдещето, а вечността е неподвижна в настоящето. Така е по-понятно и приемливо, ала времевия феномен съвсем не се поддава да бъде обхванат с еднозначен отговор, та бил той и двоичен. Аз също съм привърженик на плотиновата схема, но осъзнавам нейната относителност, както преходността и ограничената съотнесеност на всяка друга. Дадено ни е от тоталността да възприемаме времето и да се опитваме да го обясним, трябва да сме й благодарни за това. Нея нашата благодарност обаче хич не я засяга, освен факта на изказването й като такъв именно насред тоталността. Владеейки преживяването ни, тя паразитиращо се намества покорно доминираща в това преживяване, ограничавайки ни до него.

Преживяването е представа, доколкото миналото и бъдещето в него са представи и тяхната вместеност в житейската монада също е представа. Вездесъщият Аз се състои от представи – за азовост, за световност, за божественост. Как в такъв случай да го провъзгласим за последна инстанция. Всичко е толкова овъртяно!

Съществува ли обективен свят самостоятелно и независимо от субектите? Без последните е невъзможно той да притежава собствена същност. Все пак в изживяванията им външният свят се приема за самостоен, с което той всъщност се превръща в такъв. Той е даден като самостоен и само прекаленото му спекулативно овъртане и преобръщане го въвежда в схемата на противоречивостта, добиваща универсалистка значимост. Изглежда essentia-та съвпада с existentia-та като същевременно й противостои. Така поне изглежда.

Умосъзреваемата (интелигибилната) единственост владее умосъзерцанието и всякакво друго съзерцание. Идиотски напасната стикованост във взаимообреченост, отдадена на тоталността. Мисленето установява произхождането си от отношение, създадено посредством мисленето. Интелектуалността на света представлява неговата първичност. Такова е обобщаващото заключение на моите размишления за вещите, които ме заобикалят, за идеите и чувствата, които ме изпълват. Вещите предизвикват идеи и чувства, идеите и чувствата предизвикват вещите. Сингуларитизмът обединява номинализма и есенциализма доколкото определението, което прикачваме на даден предмет като етикет му придава същност, става негов есенциалистки израз. Опитът да се разграничат изобщо нещата е пропадане в бездънността.

Дали единствеността предизвиква световността или тя просто е свойство на света, което не подлежи на обяснение, поради пределната си безсъдържателност? Единствеността е характерна за нещата поради липсата на друга възможност, а това е равностойно на положението, нещата да са свойство на единствената възможност, на единствеността. Без значение е, дали предметите и отношенията между тях притежават собствена същност или придобиват такава в нашите изживявания. За нас е все едно, а пък дали извън нашите преживявания съществува нещо друго е напълно безсмислено, защото то завинаги ще остане за нас в нищото. Може да се уповаваме само на собствения свят, останалите да вървят където си щат.

Просъществувайки във времето, ние си създаваме представа за времето, после някой фантазьор, като автора на тези размисли, си изгражда представа за време, поместено единствено в представите, където то обаче се конституира като време извън изживяванията и представите, и това същинско време в крайна сметка се оказва същност-представа, а освен всичко това е възможно да е и нещо друго, ала може би в различно от нашето време. Битието в преживяването е света, истинския свят, нашето разбиране за този свят е и неговото обяснение. Макар променливо, неокончателно, но светът все пак получава своето обяснение във всяко време и у всеки Аз. Настоящата концепция е моето скромно обяснение за универсалното, според самата нея тя с нищо не превъзхожда останалите обяснения за света. Що за странен свят е този, в който всяко обяснение е правдиво, щом се схваща като истинно, ще продължа да обсъждам в посттезата, за да ви дам възможност, докато стигнете до там, да осъзнаете каква катастрофична за досегашните устои на изследването теория проправям и да се предпазите от заразата на нейната плуралистска омая чрез своевременното затваряне на книгата по средата й, още преди нейните тези трайно да са се внедрили във вашия мироглед. Защото после отърваване няма.

Продължение