Какво означава протеза, предполагам, всички знаете от малки, когато сте прочели или са ви разказали “Островът на съкровищата” на Робърт Луис Стивънсън и както повсеместно се наблюдава при дечицата, сте били особено впечатлени от дървения крак на Джон Силвър. Тази глава ще има подобно предназначение. Тя ще наприличва на грубо дялкан дървен крак, който да подпомогне тежката и тромава конструкция на моята саката концепция да се придвижи напред и да излезе от зоната на подвижните всепоглъщащи пясъци на философската овъртяност като потърси преки подходи към съвременното разбиране за света в съответствие с настоящата научна парадигма, за да се придаде постепенно обещаното обяснение за Всемира (разбирай Вселената) в съгласие дори с разпространеното в момента схващане за него. Ако не успея, дано поне останете впечатлени от самоотверженото поведение на автора, заложил съмнителната си репутация за едно още по-съмнително дело.
Щом една теза поддържа твърдението за собствената си несъстоятелност, то тази теза е изключително състоятелна. Това се нарича същински парадокс. За съжаление, обичайното изискване към тезите е, да бъдат съдържателно състоятелни, поради което те пак така обичайно рано или късно се оказват концептуално несъстоятелни. В настоящата глава съм принуден да се обърна към вашето снизхождение, като направя усилие тезите ми поне да изглеждат сводими спрямо съвременното ниво на познание и научен мироглед, макар да отсъства единен такъв. Възмутителните възгледи, които споделям в тази и предишната книга, до момента вероятно изглеждат крайно неоснователни, поради което се налага да премина на едно по-профанно равнище, за да се опитам поне отчасти да ангажирам в обмислянето им критично настроените читатели като задоволя претенциите за актуалност и аргументираност, въпреки очакваното в по-далечен план ерозиране на доводите, облегнати на настоящите научни скелета, които не след много време ще бъдат приемани за скелети.
Имануел Кант издига императивно изискването за обща природа на нещата. Джон Стюарт Мил прокламира като обща аксиома на индукцията принципът, според който строежът на природата е еднообразен, а както отбелязва Карл Попър, научният метод също предполага неизменност на естествения процес. Изследването на Вселената се осланя на акта на отнасяне на закономерностите от земен мащаб към космическата всеобщност. Схващането, че законите на Естеството са единни и всеобхватни, поддържа илюзията за достижимост на истинно знание за неговата същина. Дали поради тази противоречива илюзорност Алберт Айнщайн изпада в песимизъм, когато констатира, че вечната загадка на света е именно осъществимостта на познаваемостта му, разкриването на неговите закономерности, достатъчно точно отразяващи свойствата на материята. Всъщност познаваемостта представлява непонятна, ала неопровержима чудесия предимно заради възприемането на единен характер на природата.
Немислимо е да изследваш мирозданието, ако то те изненадва във всеки свой кът или из всеки твой път с различни, своеобразни принципи, към които самият ти си несводим поради изключителното ти мирогледно и житейско несъответствие спрямо непознатия, недостъпен ти свят. Опитът на индивида е наложително да бъде съгласуем с околността, те трябва хармонично да са съвместени, за да се взаимоизявят. Опитът е възможен само в единния поток на съвпадането му с постановката на света. Той е правоспособен доколкото бива естествен като свойствено вместен, приписваното му външно, изкуствено, чуждосъщо навлизане сред естеството на нещата е химера. Опитът и неговите разкрития, проникновението му, биват заложени съвместно с принципите и закономерностите, по които той ще се прояви. Опитът проработва благодарение на наличието на Аз-световност-единствеността, около нея са съсредоточени правилата и ограниченията, възможностите и забраните. Принципите, по които разпознаваме света, за да просъществува, са задължително интелектуални, прокогитоцентрични, антропоморфни. Единството на света всъщност е проява на неговата единственостност, съсредоточена у вездесъщата му азовост.
Но как би могло сред единствеността, сред нейната неутолима различност, многообразност, да владее един принцип. Какво положение на нещата приспособява единствеността да бъде смислов център на световността в моята концепция, след като тя отхвърля еднообразността. Доктриналното реализиране на единственостността съдържа вътрешнопротиворечивото й себеотхвърляне, пагубно за нейната валидност, потвърдимост. Отново затъвам в автопарадоксализъм. Защо? Понеже той е един от принципите на Аз-универсалността.
Стивън Хокинг заявява: “Аз не изисквам една теория да съответства на реалността, понеже не знам какво представлява тя. Реалността не е качество, което може да проверите с лакмусова хартия”. Надявам се, че след това изказване най-после започвате трайно да вниквате и да привиквате към идеите, споделени в предишната глава, озаглавена назидателно “Про теза”. Стивън Хокинг е достатъчно проницателен мислител, съумяващ да съзре противоречивостта у собствените си теоретични конструкции, ала е неспособен да се откаже от тях поради такова немногозначително затруднение. Тази му позиция е проява на неспирното протичане на естествеността, внедрило у нас примирение към недостижимостта на окончателно, непротиворечиво и неопровержимо познание. Не бихме могли да просъществуваме по нормално заложения начин като опознаваме и обясняваме света (изключвам скептиците, чудаците, ексцентриците), ако постоянно се смущаваме и съобразяваме с неговата парадоксалност, привързана към естествения ход на събитията. Канализираността на нашето мислене ни ограничава в сферата на антропоморфичното разбиране за света (съвпадащи - разбирането и света - в единната им идея-форма-същност), в която са включени свойствените ни рационалистични представи за познаваемост, понятност, упорядъченост, съчетани с универсалността, естествеността, а това ни облекчава откъм прекалена, ежечасна тревожност за постигане на правилност на мисленето и вярно отразяване на реалността.
Напоследък особена популярност придоби така нареченият антропен принцип, според който съществуването на Вселената е съобразено със съществуването на човека като цел и средство за постигане на цели. Този принцип едва ли не ни отвежда към откровение за модела на Сътворението, където човеците сме поставени в сърцевината на същината. Като един от прагматичните критерии за наличието на тази учудваща целесъобразност се приема установеното разширяване на Вселената с критичната скорост, необходима да се избегне бързото й колапсиране. Това позволява тя да се съхрани и да осигури условия за възникване на живот и на разум, който впоследствие да разкрие изключителните, уникални обстоятелства на собственото просъществуване. И тук кръгът се затваря. Разумът се самообяснява щом разясни своите основания. Както писах в една от предишните глави, разумът би могъл да се самоизследва, само ако не е в себе си, не притежава собствена същност на разум. Но, за да бъде способен да се впусне в изследвания, нему се налага да е разумен, проницаващ, да прави изводи и да достига до истини. Ето как разкриването на стойността на една вселенска характеристика ни отвежда към логическото кръжене около есенцията, характерно за сингуларитивното разбиране. Няма измъкване от обикалянето покрай абсурда, дори с очите си да съзрем Големия горещ структуриращ взрив.
Защо Вселената се разширява със скорост, допускаща нашето съществуване? Ами защото такава е единствената възможност, да има Аз-свят. Всички останали неправилни светове ги няма, те са само в нашето предположение за тях като евентуално предустановени някъде другаде в различно “време”; ненаселени и неотразени; бързо, непродуктивно замиращи; всъщност несъществуващи. Единствената възможност ни е надарила с живот, с разум и чувства, с познания, радости и терзания. Чрез нея сме попаднали във възможно най-правилния, най-уравновесения, умерено, половинчато добър и справедлив свят, който ние осъществяваме. Няма друга възможност.
При този граничен, междинен случай, позволяващ Вселената да се развива, наместо да изпадне в една или друга гибелна крайност, освен всичко останало, става въпрос за математически модел, сякаш отразяващ реални, самостоятелно същностни отношения. Навремето питагорейците съзираха у всичко числовост. Числото за тях представляваше света, той беше математическо свърталище. Дали числовите отношения реално се съдържат в предметите без интегриращото ги присъствие на интелекта?
Математическият израз на природата е антропосингуларитивен изказ на съотнасяне на единичностите у Аз-тоталността. Питагор проправя просеката към неизмеримата единственост, доколкото абсолютизирането на числото предполага последващото му отрицание, извършено диалектично от елеатите. Тогава обаче елинските мъдреци се отклоняват към мистерията на ирационалните числа, чиято онтологична натовареност е несравнимо по-ниска от философската значителност на тоталното единство, прокламирано от Ксенофан и Парменид, и на математико-логическите изхълцвания, предизвикани от апориите на Зенон от Елеа. Като че ли едва сега с моите противоречиви тези се затваря кръговрата на числовостта у нейното интелектуално сингуларитивно самопоглъщане.
Математиката и логиката са обзети от универсалистки сингуларитизъм, а не от есенциалистки универсализъм. Тяхната съдба е да бъдат осъзнавани и употребявани като логическа и математическа постройка. Ето затова, както единствената възможност в момента е, 2 плюс 2 да е равно на 4, така и изчислената скорост на разширяване на Вселената да е невъзможно да бъде деструктивна, за да установим, че благодарение на тази стойност Космосът се поддържа стабилен пред очите ни, доколкото се намираме в моновариантността на съществуването на Аз-Всемира. Нека не си въобразяваме, че сладкият плод е сътворен, за да ни достави удоволствие. И без себеизтъкване може да му се насладим.
Единството, еднаквата структура и закономерностите на света са представи, произтичащи от единствеността, самата тя понятийна бариера, която затваря достъпа по-нататък, поне за мен и само засега. Дори структуралното внедряване на единствеността като всепроникващо разставена е единствено представа. Колко обло!
За Карл Попър реалността е това, което ни уведомява, че идеите ни са погрешни. Той не бърка. Изживяваната сингуларитивна реалност сред тоталността на единствеността ни провожда неудачи и злополуки когато интерпретираме погрешно фактите или вземаме неадекватни на моментно изживяваната реалност решения. Но ние разбираме, че те са погрешни, едва когато ни сполети отговорът на реалност-тоталността. Реалността обаче, освен за нашите несполуки, ни информира и за попаденията в опита от практиката и в експерименталните изследвания, когато сме нацелили сработващия вариант, заложен в тоталността временно като правдив и използваем, полезен. Ала, извън тези сигнали, остава постоянна неудовлетвореност от недостатъчността на знанието за света и от неговата необяснимост, неудовлетвореност която извира от срещата ни със същата реалност - многообразна, противоречива, абсурдна. Реалността отказва да даде краен резултат, решение на нашите обследвания, нейният ответ е негативен: полученото знание за реалността в последна сметка постоянно е предпоследно, то със сигурност след време ще се окаже неактуално.
Дори Стивън Хокинг да успее да изпълни своята програма по обединяването на различните типове взаимодействия в общ физикален израз на вселенските сили, неизбежно нейните изводи в последствие ще бъдат ревизирани или изобщо отречени. Защото това, което не е заложено от единствеността, то не съществува реално, а само в нечии въжделения, особено ако чрез него се прави опит да бъдем преведени до извора на невъзможното единство. Много по-възможно е обаче той да не сполучи, както се провали Алберт Айнщайн с проучването на възможността за единна теория на полето. Все пак, към настоящия момент за мнозинството от просветените люде Вселената изглежда така, както ни я представят физиците – за едни постоянно разширяваща се, за други пулсираща, за трети като побрана в “орехова черупка”. А щом си я представяме така, то сега тя е приблизително такава.
Джон Стюарт Мил отдава индукцията на подобието, при чието почти пълно еднообразие действат общи закони. Приликата, минималната отлика, дава възможност да различим, че има свят, а не всеобща еднаквост, която е нищо. Абсолютната различност без прилика е като абсолютната еднаквост. Единствената възможност е подобността, с нейната премерена от тоталността доза, да ориентира индивида за собственото му съществувание, както и на всичко останало. Тази фундаментална различност-подобност, която аз назовавам единственост, разполага своята установеност в преживяванията, където тя се изживява като определеност и закономерност.
Подобието трасира установяването на определеност и закономерност, които не са способни да бъдат абсолютни. Многопосочни вариации постепенно ерозират отделните вещи, техните комплекси, отношенията помежду им, а сблъсъкът със скокообразността ги трансформира или може изобщо да ги заличи. Взаимозависимостите и закономерностите се променят заедно с нашето изживяване и разбиране за тяхното въздействие върху нас и околността. Затова концепцията за падането на телата на земната повърхност през Античността или Средновековието и теорията за всемирното привличане от Просвещението не се отнасят до една и съща закономерност, макар да са подобни, а втората да има претенции да съдържа първата. Те се разминават съществено в епохите. Явленията (падането на телата) в двата случая са сходни, ала получават различна същност в Аз-време-битието.
Разкриването, възприемането и приложението на закономерности не е произволно, а органично е обвързано с мирогледната парадигма и изживяваната битийна обкованост, съдбовно заложени във времето. Закономерността действа само когато имаме представа за нея, ако ли не, в правото си влиза всеобщността на единствеността. Аз не си позволявам да отричам наличието на закономерност изобщо, каквато без съмнение установяваме, само твърдя, че тя се променя във времето, както всичко останало. Закономерността има различна същност през епохите, при отделните преживявания, а не различни интерпретации на една постоянна и неизменчива същност.
Науката (познанието) е възможна поради допустимостта на сравняването и типизирането на подобността, която се изразява като приблизителна еднаквост, полуповторяемост, разстлана през времето. Подобността предполага приемането на постулата за еднаквата структура на света, еднаквост, разпростираща се както през пространството, така и във времето. Анри Поанкаре е на мнение, че “почти идентични промени изискват почти едно и също време, за да произведат еднакви следствия”. Времето представя единствеността при постепенната промяна. Чрез закономерността то ни разкрива причинността, обусловеността. Причинността е изживяване на единствеността на постепенността, последовността, подредеността, подложени на мястото си чрез времето, пространството, движението, промяната. Закономерност-причинността е другата страна на различността, тя е повторяемостта, еднаквостта, типичността, възприети като такива, макар да са неспособни да бъдат именно такива, ала изживявани, за да бъде възприемана самата различност. Единствената възможност е естествеността, поради която възприемаме разнообразни причинности и закономерности. Случайно ли, Козма Прутков и той, величаво зареял взор в непонятното и необозримото, изказва мнение многозначително за тез, немаловажни работи: “Не в съвкупността търси единството, а в еднообразието на разделението.”
Подобието в различните си степени и форми разставя световната картина пред очите ни. Измежду най-забележителните му прояви е симетричността. Симетрията е в изпълнение на онази необходимост в природата от различност и противостояние с най-голямо подобие и най-малко отклонение, която ние установяваме, противостоейки на природата като отсрещна нейна половина – дисиметричната страна на субекта. Симетричността противопоставя фрагментите в двоично съседство и приличие, позволяващо да се повиши упорядъчеността. Самата тя, разбира се, е обезсъщностена, производна. Някои болни или увредени индивиди не изживяват симетрията в своя объркан свят на частичен хаос и малоподобие. За да се яви, тя трябва да бъде установена в преживяванията на нормалните индивиди, чиито изживявания фундират общата представа за света.
Симетрията също е многообразна и степенуема – от пълното сходство при кристалите, където различието е само пространствено, тя варира до симетрията на човешкото тяло, при което разминаването е почти пълно и двете противоположни половини само външно се наподобяват една на друга. Степента на несъвпадане на признаците на страните при симетрия указва уровена на сложност на съответната холистична система. Разнообразността на единствеността диалектично наставя, утвърждава и заличава симетрията.
Цикличността несъмнено е проява на подобността, съставена от сходните повторности, разстлани през времето. Космическата и климатическата ритмичност или ако щете астросоциологичната разделност (зодиакалните знаци) обуславят наклонностите и поведението на живите същества в представите на естествоизследователите. Историческите, икономическите, даже епидемическите цикли, разбирани като произходни на космични и климатични влияния, спохождат, съпровождат според Александър Чижевски социалния и биологичния развой на човешкия вид.
Предвиждането, достоверното прогнозиране бива внедрено в изживяването от тоталността, включваща закономерността, заложена във времето. Както отбелязва Карл Попър, предсказанието е толкова по-възможно и надеждно, колкото е по-близко във времето. Шансът, вероятността подобността да бъде в по-висока степен е по-значителен при близки във времето събития.
Реконструирането на миналото също е възможно поради изживяването на подобността. Доколкото промяната е достатъчно еднотипна, за да се предположи предходното състояние на системата, дотолкова то може да се възстанови с приемлива доза достоверност. Достоверност от тоталността.
Всичко се променя благодарение на единствеността, внедряваща подобността. Няма нищо трайно освен мнението, че всичко се променя. Дори когато изживяваме неизменчивост, осъзнаваме нейната илюзорност, както е с мнението “всичко се изменя”, което също претърпява смислова трансформация. Постепенно или взривообразно, преобразуванието е вездесъщо. Сменят се свойствата, качествата, състоянията на вещите и техните конфигурации, съотношенията между тях. Времето сякаш се променя. Годината (времето, за което отчитаме, че нашата планета обикаля около нашата звезда) също е променлива, при по-висока прецизност на отчитането, необходима за да успеем да установим тази зависимост, която може да бъде засвидетелствана само от нас, без обективно да съществува самостоятелно, но ние я предполагаме именно като такава, с което я предустановяваме. А нима се променят даже така наречените световни константи? Аз останах изумен, когато наскоро прочетох съобщение за измерването на скоростта на светлината, която, както се оказва, намалява (!). Изменя се както същността на едно явление, така и неговите стойности, параметри, измеренията му. Може би абсолютният температурен минимум (-273.2°С) варира - защо пък не синусоидално? Или пък след много, много, много “години” в един по-особен свят цветовете от спектъра вероятно ще са изместени (?!), също тоновете в лада, числата със сигурност не ще са вече в десетичната система. Бъдеща реалност или фантасмагория? Нашите следовници я разберат за повечето отлики, я това не им е писано. Както и на нас за миналото. То остава прозаично непрозрачно.
Анри Поанкаре ехидно констатира, че според принципа на Никола Сади Карно за разсейване на енергията, светът се стреми към пълна температурна еднородност, но в действителност температурите на две тела никога не стават съвършенно изравнени. Как е възможно това да не се е случило досега насред безкрайността на времето? - Вероятно заради безкрайността на пространството. Развива ли се Всемира, като че ли да е един предмет или единна органична съвкупност от предмети, променящ се във времето по отношение на своите несъвпадащи в пространството и взаимовръзките си, различаващи се помежду им елементи с техните специфични свойства и характеристики? Универсумът не се ли състои от собствената му структура – елементи, взаимовръзки, постоянен оборот? При това предполагаемо негово състояние, ако ентропията нараства в самостойна развиваща се затворена система, защо във вечността не е довела досега до еднообразие нашия свят? Може би Всемира не представлява затворена система или има абсолютно начало – Големият взрив, породил Вселената? А преди него?
Възпрян от този неизчерпаемо безответен въпрос, чрез същия обходно се заемам с непосилната задача на разгадаването на бездънността. Задаването на въпроси рамкира и матира прозрачната дълбина на бездънността, тъй като тя се оказва постоянно ограничена от хоризонта на нашите допитвания и догадки. Съществува само това, за което ние питаме, предполагаме, досещаме се, разкриваме и употребяваме или унищожаваме. Светът започва от нас, тук и сега.
Светът е в нашите преживявания, поради което би могло да изживеем реалност, предполагаща свят, стремящ се към топлинна смърт, непостигнат обаче от нея към настоящия момент, щом все още го изживяваме. От тук нататък ние предустановяваме далеч в бъдещето състояние, при което ентропията би достигнала своя предел. Това състояние никога от никого няма да бъде изживяно, следователно то не съществува същностно само по себе си. То е преустановено като имагинерно, докато околността е преустановена като реалност. Ентропиралият смразен свят е само в нашето въображение. Неговата парадоксалност е предупреждение за капаните на познанието. Предупреждение без особено значение.
Затруднението с вписването на втория закон на термодинамиката в концепцията за света като сбор от предмети със собствена същност има свои подобия и в други сфери на физическото познание. Парадоксът с продължаващия радиоактивен разпад, въпреки ограничения му период на протичане, вместен в предполагаемо многократно по-дългия срок на съществуване на света на елементарните частици, се обяснява с непрестанното пораждане на съответните химически елементи, подлежащи на разпад. Дали това е отговора? Освен пълното температурно изравняване, друга недостижима засега температурна кота е темперетурният минимум – абсолютната нула (-273.2° С), при която молекулите престават да се движат. Може би тя е недостижима не само защото не съществуват същински молекули, но вероятно състоянието на абсолютната нула като преустановено е неизживяемо. Кой знае, възможно е някой ден да бъда опроверган.
Светът не е предмет, които се развива от самосебеси. Той започва от нашите изживявания и се простира чрез тях както напред, към пролазващото ново настояще и предполагаемото, предвижданото бъдещо му състояние, така и назад, към миналото на припомнените собствени изживявания, към свидетелствата, останали от чуждите преживявания (с които ни свързва тоталността на единствеността, определяща еднопосочността), към общите артефакти, възприемани различно посредством актуалното за дадения индивид (свойствено за неговите общност и епоха) разбиране.
Според някои ентропията определя еднопосочността на времето. Ала ентропията се оказва обременена от несъстоялост, подобно на всичко останало във въобръжаемия свят. Тя не притежава нито своя собствена вътрешна същност, нито изживявана като реалност такава. Доколкото аз отдавам тоталността на изявявващата и структурираща световността единственост, а единствеността приемам за проявление на тоталността, то предпочитам да извеждам необратимостта на процесите (стрелата на времето) от единствеността, не от стремежа към уравновесяване и изравняване на различията. Всемира е постоянно уравновесен в абсолютната си различност, той е неспособен да просъществува извън фундаменталната хармония на единствената възможност на неповторимостта.
* * *
Въпреки фактическата несъстоялост се на пълна, изчерпана ентропия, разбирането за нея представлява подходящ (правдив, отговарящ на повечето от фактите и тяхното съвременно тълкувание) модел при теоретичното конструиране на скелето от принципи, обясняващи света. Чрез концепцията за ентропията физиците търсят основанието на промяната и на времето. Издирването на основания е необходимо, за да се положи начало, да се изяснят началата, да се излезе от кръговрата и да се осъществи състоятелен свят. Началото е необходимо на Аз-световността, както и предположението за края на света, който е неизживяем, но предустановен. Началото и краят са вградени в тоталността на безграничността, затова винаги ще ги откриваме, приобщавайки околността към себе си, към егото ни. Доказателствата за Големия взрив - преди всичко реликтовото лъчение, остатъчната температура от взрива - са изживяване в нашата епоха на податки от Универсума за същността на липсващото начало. В предишните епохи митологичното разбиране е замествалолипсващите доказателства с креационистки и есхатологични разкази. Докато днес извличаме реални свидетелства за миналото, дори за бъдещето. Живеем в знаменито време на научни открития и на доказателства за собствения ни произход. Кой призоваваше в една нескопосана догматична книга: “Не следвайте доказателствеността!” Доказателствата имат своя безспорен, макар ясно ограничен периметър на валидност. Затова и ги използваме, защото те не предлагат подход към истината за всичко и окончателно. Все пак доколко тезите за Големия взрив и “температурната смърт” не са само предустановяване на събития, които са логически необходими, за да пресъздадем света сега, за да го има и по-нататък?
Всемира ни предоставя отговори на предизвикваната от него у нас все по-неутолима жажда за знания, разширяваща обхвата на питанията, с което се раздува периметъра на осъщностеното (съществуващото). Впуснали се в преследване на истината, ние сме въвлечени в проследяване на причинно-следствената верига, дали обаче тя няма да се окаже порочно затворена? Възможно е, в бъдещето нашите следовници до се озоват на място подобно на това където ние сме сега, осъзнавайки гносеологичната сплеснатост в една безиизлазна повърхнина на спиралата на познанието. Много е възможно, ала още сега вече сме застигнати от смайващата последователност на единствеността, разрушаваща създадената от самата нея представа за света. Според втория принцип на термодинамиката, формулиран от Рудолф Клаузиус, Вселената се стреми към еднообразие, а еднообразието сред единствеността е невъзможно, несъществуващо. Дори постоянството на всеобщите принципи е недопустимо. Единствеността отрича своята постоянност заедно с всичко останало. Единственост (есенциална различност) или еднообразие (екзистенциално безразличие)? И двете са невъзможни, без това да е пречка да ги предустановяваме като начало (съдържание) и край (безсъдържателност).
* * *
Причиността е виновна за недоразумението с началото и края. Заради нея е трудно да се ориентираме откъде започва всичко, още по-малко - къде ще завърши. Невъзможността логически да излезем от изискването за причинност ни води към трансцендентното като извор на непроследимото, към божествеността като изначална причина, положила вездесъщността на причинността в себе си и обуславяща съпровождащатая детерминирана, равномерно следваща всеобщата каузалност еволюция на естествения свят.
Неочаквано в нашето превратно време при все по-нарастващото ровичкане в същността на нещата, при всеобщия щурм към структурата на съществуващото, се натъкнахме на неподозиран ъгъл на възприемане на възможността за индетерминираност, при шока от която не всички успяха да запазят присъствие на духа. Проучванията в сферата на микросвета, разработването на квантовата механика, изведоха на преден план в теоретичните модели за тази миниатюрна, опосредствана за нас реалност, вероятностността като пресечна точка на разбиранията за детерминираност и индетерминираност, вариантност и инвариантност. Събирателна, която може да се окаже трета възможност, макар някои да се опитват да я представят под компромисния вид на статистическата закономерност. Така единствеността потвърди своята нееднозначност и непреодолима противоречивост, въпреки нашите дръзновени усилия да превъзмогнем несъответствията и парадоксите.
Това не беше всичко. Чрез тези проучвания в съвременната физическа теория, в която нагледът до голяма степен загуби своята императивна значимост за сметка на математическите и теоретичните конструкции, компенсирайки подобна празнота, се настани неизбежния наблюдател. Той се оказа задължителна, присъща страна на физическите процеси, тъй като без него те не можеха да се явят, да просъществуват. Аз-битие-единствеността протържествува, независимо от яростните атаки и омъглявените контрааргументи на опонентите на неудобната “субективност”. Изглежда, че Бог не само играе на зарчета, но наднича чрез нас в създаващия се от Него в настоящия момент свят. Тук-битието смайващо синхронно се самовглъби у присъщата нему омотаност и сплъстеност именно в епохата когато беше дефинирано.
Всеобхватният принцип на каузалността неотдавна беше съвсем подронен от разкриването на необяснимото от гледна точка на приемствеността прекъсване на причинно-следствения низ, последван от съвършенно нова поредица, неподобна на предходната. Неподобна само в смисъла на каузалната приемственост, разбира се. В експерименталните си проучвания и теоретичното им обобщаване Иля Пригожин установи, че всички развиващи се системи достигат до такова ниво, при което детерминисткото обяснение става непригодно (т. нар. точка на бифуркация) и след тази флуктуация системата поема по съвсем различен път в сравнение с предишното й състояние. Така разбирането за емерджентната еволюция намери отчасти потвърждение в модерните изследвания на структурата на веществото. В този модел детерминираността примирено се съчета с индетерминираността, демонстрирайки неотменимостта на противопоставеността, произтичаща от единствеността. Само че “единството и борбата на противоположностите” е само призрачен воал, покриващ всеобщия тласък да бъдем по-нататък в световността, да продължим и да следваме пътя на тоталността.
Светът започва от нас, тук и сега. У Аза са положени битието и развитието му, причинно-следствените и логико-конституиращи го свързаности, определящи посоката на времето (представляваща самото време). У Аза е заложен и нагледът на пространственото разполагане. Ние пребиваваме в пространството, доколкото и то произлиза от нас, преустановено като реалност.
Само че пространството ни е дадено като безконечно, поне засега. Опитваме се да открием свършека му у времето, като ги обвързваме в единен четириизмерен пространствено-времеви континуум. При този модел е естествено всичко да се е породило след Големия взрив. Освен самото Начало с неговите Начала, с изключение на непроницаемия орех на порочния кръг с неговата неизчерпаемо обла черупка и затворената в безизлазността й ядка на световността.
Тезата за абсолютното пространство отдавна не се приема сериозно, въпреки всеобщата представа, че то е именно такова. Как да се избяга от дискурса на нагледа, поддържащ примитивните нагласи за обясняване на космоса посредством неговата протяжност? Рано или късно всеки наглед бива поставян под съмнението на себевглъбеността у различността и преодоляван чрез отрицанието на абсолютната истинност (наличност на същинска тъждественост) от неповторимата индивидуализираност на Аз-света. Пространството не би могло да е само по себе си или пък само в себе, дори да е обвързано с веществото, движението и времето. Неговата обвързаност произтича само от нашите представи за него и от реализацията му в нашите преживявания. Пространството започва от нас и се простира до хоризонта, до ръба на сетивността, опирайки в преградата на нашите познания и предположения.
Още в първата книга си признах, че именно главоблъсканицата около пространствеността ме доведе до разбирането за единствеността, до концепцията за взаимопроникнатостта до бездънност. Бездънност, която засега все пак се оглежда именно в безпределната разтвореност на небето над нас. Откритото пространство предизвиква философстването и поради това заслужава да е изходен пункт за всяка философска авантюра, особено за онази, която ще го принизи, ограничавайки го в нагледността му.
* * *
Пълнежът на преживяванията е света. Ала у тези преживявания той е различен. При едни многоцветен и бляскав, у други – сив и мъглив. Хората разпознават хиляди цветови оттенъци, естествени и художествени нюанси на спектъра, макар някои от тях да страдат от далтонизъм. Те също така пребивават в триизмерно, разнообразно пространство. Това за тях е нормално. Животните обаче не различават множество цветове, а по-примитивните от тях, според нашите наблюдения, изживяват двумерно пространство. Учените са на мнение, че това се дължи на устройството на техните организми. Сетивни им органи са така пригодени, че да не могат да възприемат излъчванията, на които отдаваме цветовостта, а също разстановката на предметите в допълнителното измерение, придаващо панорамност на картината. Според съвременни изследвания обаче, нашият мозък понякога ни мами и ни представя картина, различна от установяваната с други способи реалност. Единствено шизофрениците възприемали правилно тази “обективна” реалност. Лудите се оказаха най-нормалните измежду нас, поне по отношение на съвпадане на виждането им за определена вдлъбната фигура с проверката на правилността на тяхното възприемане, осъзнавана при разглеждането на този обект под друг гледен ъгъл или при употреба на останалите сетива за ориентация в пространството. Ала що за шарада е правилността, за да я подреждаме от различни фрагменти и аспекти? Правилността е споразумение, конвенция за нормалност, която просъществува ограничено във времето, за да съвместим доколкото е възможно различаващите си изживявания на света. И коя в крайна сметка е същинската реалност – дали е тази, която действително е извън нас?
Да си представим, че влечуго, живеещо в двуизмерно пространство, падне от скала, притегляно надолу от собствената му маса и гравитацията (съгласно нашето настоящо разбиране). Та, когато пада, ако бе разумна тази гадинка, щеше да си обясни падането като неочаквано ускоряване на движението на собственото й тяло след преминаването на определена граница и навлизането в зона на по-бързо придвижване, където тя получава допълнително ускорение от неизвестен източник на енергия, и спокойно можеше да я нарече, защо пък не, “зона на летеж”. След тази зона идва сблъсъкът от твърдото приземяване, което ние (от триизмерното пространство) регистрираме, но то ще бъде усетено и от онази твар с двуизмерно помещаване. По подобен начин ние изживяваме водните пространства като зони, които подпомагат плуването в тях чрез частичното преодоляване на гравитацията в усреднената гъстота на течността. Но дали плътността на веществото не е просто друго измерение, при чието умерено проявление не пропадаме, не потъваме бързо? Твърдата почва под нас вероятно е екстремна проява на това измерение, благодарение на което ние ходим по майката Земя.
Тези опростенчески примери за разходки на разни видове същества в различни типове среда онагледяват нашата собствена ограниченост спрямо един възможен светообхват с повече от три (четири с времето) измерения. Ние никога няма окончателно да разберем, какво всъщност представлява времепространството с неговите измерения, какви сили действат там, как и защо. Пространството има толкова измерения, колкото ни е дадено да изживеем, и трябва да сме благодарни, че ни е дадено да се замисляме върху възможността за наличието на други. Може би един ден ни е съдено да навлезем в тях. Не в това е въпроса. Важното е, че щом имаме представа за пространството и времето ние попадаме в географската и космичната среда, но също пребиваваме във времевостта, в историята. Нашият свят се променя според присъствието ни във времето и пространството и аз не мога да обяснявам световността по друг начин. Затова я и пиша тази книга.
* * *
Изживяването на пространството, времето и движението е съпроводено от осъзнаването на парадоксалността при съчетаването им като същински реалии, притежаващи собствена същност. Елеатите предупредиха за парадоксите, възникващи при абсолютизирането им, и се опитаха да разрешат противоречията като отрекат реалността на тези присъщи атрибути на света. Елеатите се явявят наивистични предтечи на профанната, еклектична и дори синкретична (смесваща теологични, метафизични и сциентистки вярвания и подходи за проникване до характера на световността) концепция за единствеността. Те са създали и прокламирали предшестващата доктрина за Единното и Едното. Техните учения обаче не преодоляват конфликта между преследващия ни натрапчив насрещен наглед и изтънчените умозрителни построения. Изумяващата разсъдъка загадка на достигналите до нас апории за движението на Зенон от Елеа потресават и досега всеки, опитал се да примири безпределната делимост на пространството с фактическото преодоляване (преминаване) на реално растежими разстояния.
Изстреляната стрела се намира постоянно в покой при всяко отделно й състояние по време на нейния летеж. Само че от колко моменти и отстояния се състои този отрязък от времепространството, видимо изминат от нея? Разбира се от безброй, тъй като то е безпределно делимо, ала е такова само в нашите представи, където също е понятието за движението, което може и да бъде отречено. Наблюдателят обаче изживява полета (движението) на стрелата, без тя да пропада в бездънността на лошата безкрайност. Противоречиво.
Изживяването на околността не е отразяване на същински външна за индивида реалност. Околната среда е поместена като реалност в преживяването. Подобното възприемане (обусловено от тоталността) на тази среда в преживяванията на отделните индивиди, наричаме обективност. Никой обективно не е доказал безкрайната делимост на времето и пространството. Делимостта е само предполагаемо свойство на предположимите време и пространство.
Противоречието в апориите на Зенон от Елеа възниква в момента на тяхното дефиниране, доколкото той с представата за безкрайно делимо пространство придава парадоксалната им същност, тъй като неспирната делимост не се напасва в разсъжденията с изживявания континуитет, предвид който ние преминаваме целия указан в нагледа участък. Неговата постановка за съществуващо противоречие обаче му дава възможност да атакува видимото движение и засвидетелстваното разделение на нещата. В отговор на отрицанието на движението киникът Антистен станал и започнал да се разхожда. Той приложил опровержението на изживяването. Но изглежда не е осъзнавал дълбочината на това опровержение, тъй като цапардосал ученика, дръзнал да се присмее над провалилия се умосъзираем парадокс, след нагледното му игнориране.
Пространството няма собствена същност и не е протяжно само по себе си. То е делимо само в нашето преживяване и когато изживяваме, че е изминат даден път, това е непротиворечиво, доколкото такава е единствената възможност. Същевременно изживяваме интелектуално парадокса на безкрайната делимост и движението. Светът е структуриран от нашите изживявания, събрани в преживяването на живота ни. Това е единствения и последен предел – хоризонтът на Аз-Всемира. Преместването на телата става според наличието и мястото им сред структурираността на света от изживяванията на азовете, а не в зависимост от структурата на самостойни вещество и пространство, на някаква си там движеща се материя.
В заключение бих споменал, че никой до днес не е срещал оня особен животински вид, наричан Буриданово магаре, станал известен с невъзможността си да вземе решение, от коя измежду две равноотдалечени купи сено да се напасе. Такова магаре фактически няма, то е легендарно както Еднорога. Реалното Аз-магаре не би умряло от глад пред двете еднакви купи със сено, не само защото сред единствеността еднаквостта е невъзможна, но дори ако купчините от не особено сочна храна му се привиждат като съвършено еднакви, то, въпреки колебанието, ще се озове пред тази купа, при която ще се озове, защото не неговата воля, а съдбата взема превъзходство. Съдбата насочва волята, не обратното.
* * *
Левкип и Демокрит предполагат, че светът има собствена елементарна структура. Освен песъчинките, техните съвременици не установяват наличието на други миниатюрни частици. Засвидетелстването на закономерен единен строеж на веществото по тяхно време, вероятно би препънало философстването още при прохождането му. Всяко нещо с времето си. Сравнително неотдавна химиците и физиците разкриха зависимости, които сякаш отвеждат към структурата на материалния, а може би и на идеалния мир. Съвсем естествено не след дълго философското дирене изпадна в криза, разколебано пред настъплението на научния мироглед и неговата пробивна методика.
Постепенно натрупването на данни и интерпретиращи ги теории при проучването на структурата на веществото и взаимовръзките му с пространството и времето доведе до криза на самата физикалистка методология, която напусна устоите на еднозначната истина и навлезе в мъгливите дебри на относителността и вероятността. Заедно с новите концепции се промени представата за света, бих казал, промени се самият време-свят. Развитието на Универсума съпровожда нашето познание и представите ни за универсалното. Атомарната теория на древните елини се потвърди едва през Новото време, но още в античността Вселената се е състояла от еднообразни невидими елементи, носещи се сред пустота и съединяващи се по необходимост, поне в Аз-световете на Левкип и Демокрит. А какво е пустотата (пространството)? Що за абсолют сам по себе си са градивните частици в своето множество? Истината за тях е само в собствените ни представи. Нищо окончателно няма.
В този ред на мисли същественото питане от сингуларитивистка гледна точка е, доколко атомистката представа, оформила се през Античността, предполага, насочва научните изследвания към концептуално обосноваване в отговор на очакванията да бъдат разкрити елементарни частици с пространственото им разположение и свързаности (поне докато не възникне предположението за отсъствие на пространство на определено ниво от микросвета), а не например, за отношения, заложени в природата на химичните вещества, след като именно съотношения (не елементи) излизат наяве при проучването им. Дали Левкип и Демокрит не са положили своите представи през времето, формирайки нашия съвременен физически свят? Съществуват ли сами в себе си молекулите, атомите, електроните и пр. или днешните разкрития за тях са само отглас, наследство от една славна епоха на интелектуални постижения, трасиращи коловоза на сетнешните рационални и дори експериментални ровичкания? Наследство, на което едва сега му е дошло времето да бъде оползотворено.
Раздробеността на веществото е изживяване с исторически лимит. Не е възможно то произволно да бъде разглобявано, цепено, разрушавано, миниатюризирано. Пределът е в изживяването, съответно на историческата епоха и нейната методика. Светът ни се представя в единствената му възможна форма за дадения Аз-момент. Към настоящата епоха за мен и за множество други авантюристи в търсенията на нови мирогледни простори микро и макрокосмоса е безалтернативно привързан към неговия егоцентър, разположен във всеки от нас. Структурата на света е съставена от нашите познания и представи за структурата му. Елементите са собствените ни идеи. Какво повече от това!
Вернер Хайзенберг прекалено откровено разочарова привържениците на възгледа за същинска обособеност на елементите, структуриращи веществото: “Елементарната частица не е материално образувание във времето и пространството, а само символ, въвеждането на който придава на законите на природата особено проста форма.” Бих добавил, че този символ и отношенията, за чието интерпретиране е създаден, се намират във времепространството на Аз-света на физиците от Двадесетото столетие. От какво ли все пак се състоят плътните, твърдите тела? А светлината с нейните фотони (вълни-частици)? - От символи? Доколкото атомът няма природа на твърдо тяло, то твърдината е вътре в нас, у изживяванията ни. Осветеността озарява собствения ни обзор. Атомът, фотонът са фикции. От такива фикции се състои светът.
* * *
Относителността на пространствената локализираност сред тоталността изглежда не смущава особено хората от Новото време. След превратните времена на Николай Коперник, Джордано Бруно и Галилео Галилей сетнешните поколения постепенно се приучиха по-внимателно да се отнасят към безумните, на пръв поглед, изводи на новите жреци на познанието – учените. Дори когато Анри Поанкаре заявява, че е по-удобно да смятаме, че Земята обикаля около Слънцето, без това да е напълно вярно, броженията не са твърде драматични. Виж, ако той бе имал лекомислието да каже, че е по удобно да приемаме Земята за кръгла, подобна на сфера, ала това съвсем не е абсолютна истина (тук не става реч за колизия поради приплесната форма на планетата и отклоненията в нивото на нейния релеф), тогава щеше да изпита не само всеобщия присмех, но и да опита от твърдите аргументи на господата с бастунчетата и на дамите с чадърчета. И ето, дойде моментът един лаик в научната проблематика да проповядва най-самонадеяно, че Земята е кръгла единствено за тези, които я възприемат като такава. Повечето от древните ни предшественици са живеели на твърдина като тепсия, около която са кръжали разни светила. Ала ние, човеците от сциентистката епоха, предустановяваме пребиваването им върху огромно сферично тяло, където някои от тях са висяли надолу с главата, без да може да се схване със сигурност, кой точно е отдолу и кой – отгоре. Идиотщина, нали? Ама какъв надут, превъзходно нагушен кретенски извод!
Относителността озадачава древните елини. И до днес споровете и недоумението по отношение на всепроявяващото се относително продължават поради неистовата необходимост от стабилизиране на познанието в истина, въплътяването му във временна догма, и съпътстващото осъзнаване на невъзможността това да бъде постигнато в задоволителна степен. Тогава волята измества интелекта и прокламира истината. Истината е декларация на вярата.
Пробивът на Анри Поанкаре при опровергаването на разбирането за абсолютното пространство и определената вместеност на телата у него, е съпроводен от доктрината на Ернст Мах и от двете теории за относителността на Алберт Айнщайн, които отхвърлят определеността (вътрешно присъща им същност) и еднозначността както на пространството, така и на времето. Диалектиката, преследваща интелектуалното пребиваване сред световността, ни подмята сред талазите на утвърждаването, на отрицанието и на отрицанието на отрицанието, недопускайки заседналост у една крайна всеобща представа. Всъщност последният от споменатите все пак се опитва да прокара една абсолютна стойност – тази на скоростта на светлината, ала неотдавна той вероятно бе опроверган, за което вече писах по-горе.
Дж. Уитроу обобщава парадоксите на времевостта и едновременността. За него “във времето няма време, иначе всичко щеше да произлиза едовременно”. Само че невъзможността да просъществува едновременност в концепцията на Алберт Айнщайн противостои на изживяваната от всички нас едновременност на събитията при общуването помежду ни и с околността. Противоречие между интелектуалното и сетивното изживяване. Относителност на азовостта, разтваряща се сред световността. Относителност на световността, побрана у азовостта. Относителността не се проявява само спрямо отделните изживявания, които не могат да съвпаднат, но тя е и вътре в единичното изживяване, тъй като в него също няма съвпадаемост, а само подобност. Едновременността е възможна единствено при съвпадане на мястото, тоест при себеизживяване на тук-битието у собствения Аз-свят сега, в настоящето на универсалистката индивидуалност. Едновременността е изживяване на времето като съвременност. Едновременноста е възможна докато е осъзнавана като такава, докато не се приеме същностната невъзможност да има едновременност.
Сред Аз-единствеността е невъзможно да се достигне до пространствен и времеви край, доколкото азовостта и световността съвпадат в нагледа на тоталността и в осъзнаването на относителността, непозволяващи изчерпване. Невъзможността на едновременността според Общата теория за относителността сякаш показва, че Вселената е невъзможна извън тоталността, ала какво я консолидира тази тоталност – Бог или единна субстанция – и двете възможности са обгърнати от единственост? Само в преживяванията е възможно да изживеем едновременост, на тях се крепи тоталността, която ги обвързва.
Всеобщността, която не би могла да означава единство поради липса на същински единични неща за единяване, не допуска предходност и последовност. Не ги допуска никъде другаде освен в изживяванията, които са всичко. Те са всеобщността. Времето прозлиза от нея, то протича сред Аз-тоталността.
Съществувала ли е природа (космос) преди да се зароди животът, преди тя да бъде осезаема за живите твари и осъзната от разумните човеци? Въпросът за произхода на света ни отвежда към този загадъчен преход, благодарение на който (ако на него дължим съществуванието си) се опитваме да обясняваме света и да проследяваме ретроспективно етапите, отвеждащи от началото към настоящето. Спънката в това вечно запитване, пред което разумът изглежда безсилен, води до примирение или до радикализъм. Ала аз не желая да се примиря. Макар че моята дързост може да ми коства твърде много чужди критики и вътрешни колебания. По образование и занимания съм историк и за мен ще е прекалено драматичен акт, да пристъпя към разправата, която възнамерявам да извърша тук с обичайните представи както за времето, така и за историята.
Според принципа на Франческо Реди, съвременик на Исак Нютон, живото произлиза от живо, органичното и неорганичното вещество присъстват паралелно, създадени от Бог, животът не би могъл да се самозароди от предшестващо го мъртвило. Впоследствие този принцип постепенно е отхвърлен от естествоизпитателите (някои от тях все пак се възвръщат към него през ХІХ век), които разкриват свидетелства за възходящо еволюиращи видове на живот, чиито първи форми на Земята се появяват твърде късно в сравнение с оценката за нейната възраст и възрастта на Вселената. Според тях животът е произлязъл от неорганичното вещество. Такова е към настоящия момент основното гледище на природоизследователите, които явно в методологично отношение споделят становището, че всеки индивидуум - жив и нежив - има собствена същност и е в себе си, според себе си, заради себе си.
В “Книга на догмата” бегло споменах компромисната хипотеза за съвместното произлизане на живото от неживото и обратното. Това взаимопроизхождане, както твърдя, е само в представите ни. Или ако трябва да употребя прословутата енигма за екзистентната последовност на кокошката и яйцето, тези два организма (кокошката и яйцето) би трябвало да са взаимно първични и само от изживяването ни зависи, дали кокошката ще снесе яйце или от яйцето ще се излюпи пиле – бъдеща кокошка или петел, тъй като без гребенистия, според представите ни, не би имало нито яйца, нито кокошки и той всяка утрин гръмогласно заявява пред нас своята настояща състоятелност (потентност). Кой обаче се е обкичил с оперението на петела и е поел неговите задължения при акта на възпроизвеждане на живото от неживо и обратното. Нима Бог? Разбира се, че според сингуларитивисткото разбиране единствеността оплодява Всемира със съществувание. Безсъщностната природа не би съществувала извън преживяванията на азовете, но именно в техните изживявавания, в представите и в знанията им неорганичното предхожда органичното, което пък приемаме за носител на азовостта. Пак у тези представи (в моя объркан случай) светът се съдържа в азовостта. Въртележката на порочния кръг се върти ли върти.
Възникнал ли е разумът и кога. Невъзможно е да се установи момента, нататък от който е допустимо рационалното установяване. Но дори да се отвори пролука за поглед отстрани към този предполагаем скок в “организацията на материята”, едва ли ще бъде набелязана граничната межда, разделяща от неразумността. Проблемът за границата е рационално неразрешим и единствено интуицията на нагледа, въздаваща дефиниции посредством интенционалността, ни позволява да разграничаваме, да различаваме явленията. Същински граници не съществуват. Там където има обект, свойство, отношение, те са побрани в нечие изживяване, където добиват същност и контури, граници, без да е необходимо собствено да са ограничени, но са предполагани именно като такива. Марк Сейнсбъри обосновава как безграничието, неопределеността, поражда противиположността при понятийното изразяване, например топло - студено, слабо - силно, вярно - невярно. Границите произлизат при установяването, но се поставят и по споразумение, за да се получи допълнителна определеност, да се рамкира същността. Например границата от 0 градуса по Целзий (температурата на замръзване на водата) е възприета да разделя студеното от топлото, ала същата граница може да се набележи при 13° С (температурата, при която започваме да издишаме пара) и 18° С (от тях начева температурния комфорт). И трите разграничения са основателни, валидни, и зависят само от нашето решение, кое от тях да приложим към съответната ситуация. Светът започва от нас и чрез нас получава очертания, образ, определеност, които ние дължим на съпровождащата ни навсякъде единственост.
За да го има светът, той трябва да притежава история. История, която да протича, в нея да се различават особености, характерни отлики, и чрез тях, ако сме способни, да разграничим стадии, епохи. Подобността, обуславяна от единствеността, представя историята на света, а чрез световността се осъществява единствеността. Всяко нещо (вещ или идея) произхожда от всичко останало. Дори единствеността. Какво остава за органичното и неорганичното вещество. Те имат история на последовно и паралелно съществуване в настоящото ни разбиране за тях, доколкото то е най-популярно и общоприето. Следователно двата типа вещество са в битието от тук до неустановимото им, ала предполагано и реконструирано възникване. Битието е способно да побере всякое нещо, за което се присещаме или досещаме, доколкото самото битие е концептуално предположение.
* * *
Естествената история на планетата, установена постепенно през последните столетия, е част от историята на познанието. Опознатото и процесът на познанието с присъщите му обстоятелства, методика и теоритичен синтез (включващ метанаучното познание), са вплетени в единния поток на съсъществуването им, осъществяването на съдбовната им заложеност сред единствеността. Познанието, съпътстващо възприятието, инспирира световността, одухотворявайки я, вдъхвайки й необходимите за нейното неизбежимо оазостяване интелект и емоция. Интелектът и емоцията изразяват промяната, съдържаща подобността, без която е невъзможно да възприемем света, за да му позволим да съществува. Именно затова всичко е оподобностено, включително в представите ни за развитието на Вселената.
Представите за възходяща и дори низходяща еволюция са най-естественото и достъпно възприемане на историческото развитие на органичния и неорганичния свят. Независимо дали следваме теологичния елински модел за регресивно дегенериране от божествата през човека към другите твари или концепцията за прогресивното усъвършенстване на организмите чрез естествен отбор според теорията на Чарлз Дарвин, последвана от внушителната по размерите си (не и по идеите си) природо-фирософска система за всеобщата еволюция на Вселената на Хърбърт Спенсър, ние постоянно се придържаме към разбирането за постепенното (подобностното) изменение и дори катаклизмите в катастрофичните схеми на развитие се вписват в тази всеобща поредица като присъща страна на еволюцията, неизлизащи от рамката на уподобяването. Даже ако ни е дадено да изживяваме света като постояно циркулиращ в затворен цикъл, отново опираме до вътрешното наподобяване, чрез което схващаме, че сме.
Дарвинизмът, както беше забелязано от мнозина, сред които (според полемиката, водена в тази книга) се откроява Карл Попър, е тавтологична теория. Въпреки порочната й задъненост, той обаче не я изоставя и впоследствие продължава да се уповава на нея, ползвайки заложения модел на природно самоусъвършенстване - глобално структурно себеразвитие, без да е ясно откъде идва то и накъде отива, ако и по средата да се запълва с опити, къде сполучливи, къде грешни, и с поправяне на грешките. Увлечението по реализма предразполага към реалистично концептуално обосноваване на историческия процес, макар самия Карл Попър да е на мнение, че реализмът, както и другите философски направления, си остава недоказуем и неопровержим, тоест не съществуват такива свидетелства и данни, които окончателно да решат спора между различните направления в полза на някое от тях. Явно той също не е могъл да се отърси от скептицизма, предизвикван от почтенното обглеждане на рационализма.
Изповядваното от Хърбърт Спенсър дарвинистко положение “най-пригоденият оцелява” е равнозначно на огледално обърнатото “оцелелият е най-пригоден”, с други думи казано, оцеляват само оцелелите. И макар чрез това откритие да се игнорира схемата на конкурентното възпроизвеждане като двигател на развитието на флората и фауната, все пак постъпателната еволюция до днес се приема за най-приемливото обяснение за достигането до настоящото състояние на нещата. Само че Чарлз Дарвин и Хърбърт Спенсър не дават приемлива трактовка за същността на времето, за последовността, доколкото ги вземат за самоподразбиращи се, всепонятни, но този пропуск явно дефектира техвите еволюционистки системи от универсалистка гледна точка. Подвеждащо те придават на развитието собствена му същност и опредметяват еволюцията. А развитието има същност благодарение на нас и когато сме на мнение, че биосферата прогресира, ние предустановяваме еволюцията, с което тя добива такава същност, ала тя ще остане ограничено и временно в представите на научната общност. Благодарение на нея, използвана подобно на приложението на митичните божества от жреческото съсловие в древността, в настоящата епоха учените императивно обясняват света, придавайки си интелектуална значимост. Каква наперена, арогантна спрямо бездънноста и безизходността, самоувереност!
Дали всеобщото битие съществува самостоятелно и се развива от само себе си или е поместено като съществуващо и развиващо се у преживяванията, не е ли все едно? Първата възможност поражда безброй безответни въпроси за същността на същността, питания за свободата и за границите на разума, втората принуждава да се съмняваме в смисъла на собствената ни осъзнатост. Ако целият ни опит и знания са следване на съдбовна световностна уподобеност, къде е личността ни - волята, разумът се превръщат в инструменти на един порочен цикъл, който, на всичкото отгоре, осъзнаваме вътре в самия цикъл, където навеки сме зациклили. Все пак именно той представлява нашия единствен неповторим свят на възторг от ограничените открития и удовлетворение от частичното проникновение, самото то представляващо последователно пролазване през канала на оприличените различия.
Та нима всичките научни разкрития и постижения в овладяването на околността и на собствената ни телесна обвивка не са подчинени на подобността. Генетичната структура на организмите и свързваната с нея приемственост при онаследяването на качествата на родителите или пък мутациите, които позволяват развитието да се отклони по съседната бразда на оприличаване, са в съвременния поток на световноствуване посредством оподобноствяване. Какво друго, ако ли не подобност, изразява строгото степенуване на химическите елементи в периодичната система на Дмитрий Менделеев. Тези примери, измежду множеството възможни, насочват към неминуемия извод, че откритията не могат да излизат извън рамката на натрупания опит, истините не са способни да бъде твърде различни от предходните им. Най-високата степен на различност е протовоположността, при която двете противопоставени положения черпят основание едно от друго, ограждайки свой периметър на въздействие и валидност.
* * *
Концепциите за еволюцията на Вселената и на биосферата на нашата планета са най-застъпените и общоприети становища през изминалото столетие в опитите за научно обозряване на световната проблема. Толкова можаха научните труженици засега да извлекат чрез проучвания от реалността, дотолкова я и обясниха. Или както писа Николай от Куза още в средата на ХV век: “Всяко изследване се състои в по-лесно или по-трудно сравнително съотнасяне. Поради това безкрайното като такова е непознаваемо, защото не се поддава на каквото и да било съотнасяне.” Неслучайно учените започнаха да избягват въпросите за безкрайността и за Всемира (заменяйки ги в теоретичните разработки с микро и макрокосмоса - Вселената) като неподдаващи се, неподлежащи на експериментално манипулиране.
В настоящата книга споделям своя опитно недоказуем универсалистки възглед, че движението, промяната, развитието, та даже безкрайността на времето и пространството са само изживявания-представи, произходящи от единствеността и находящи се там където ги изживяваме, без да се ползват от вътрешно присъща им същност като отношения помежду митичните вече вещи в себе си. Така отричам способността на еволюцията да просъществува самостоятелно извън съвременните концепции, чрез които тя все пак се разпростира надълбоко сред архаиката. При това я отричам без да ползвам някакви по-особени доказателсттва, освен оспорваните от мен логически конструкции. Абе, въобще, тържество на “ученото незнание” или пък на ненаучното знание.
Интересното в случая обаче е, че ми се налага да обясня, защо се откриват реликти – неоспорими веществени факти от миналото, свидетелстващи в потвърждение на представата за еволюцията, артефакти, които позволяват на Чарлз Дарвин да съгради постройката на своята спорна теория.
Общите факти, изживявани от различните класове от азове, са философско затруднение, налагащо повсеместното доминиране на реалистичните и материалистки възгледи сред всякакви типове общества и култури. Общият факт, който сингуларитивистката концепция отдава на установеността у тоталността на единствената възможност, получава тълкувания характерни за системата от разбирания за света на съответния индивид или общност. Тълкуванията също спадат към екзистенциалния континуитет на единствената възможност, ала чрез тях ветрилообразно се разполага нарастващото разнообразие при интелектуалните изживявания.
Общият факт не притежава обща, единна същност. Той се изживява като общ, един и същ, чрез подобни същности, помещаващи се у отделните индивиди, които понякога с учудване, недоверие, дори с възмущение разкриват различията в изживяваната от тях същност на едно и също явление или предмет. И все пак именно поради тези факти индивидуалните изживявания се събират, координират се във фокуса на един единствен свят. Посредством общите факти изживяванията на индивида се обединяват в житейската поредица на спомените. Без тях са невъзможни както общността, така и противопоставената й индивидуалност. Чрез общите артефакти до голяма степен достигаме до времевостта, предполагайки, предустановявайки тяхното дълготрайно просъществуване и постепенно овехтяване в хроничен план. Още по-озадачаващо е изживяването на общи факти в отдалечени исторически епохи от индивиди с твърде несходни представи за света.
Тоталността определя последователността на преживяванията на индивидите, намиращи се сред и според съдбовността на установеното при себе си изотропно време-битие, получаващо посредством единствеността посока, преобразуваща го в анизотропно (притежаващо минало, настояще и бъдеще), необратимо, невъзвратно. Историята е изживяване на знание за предходни индивиди и рекунструкция на техните евентуални изживявания за бита и порядките им, за околната им среда, а праисторията ни поднася знания за природата преди да са съществували живи същества. Тези знания обаче са съвременни, чрез тях полагаме Вселената в установените от нас хронологични рамки (например, от сега до преди около 12 - 15 милиарда години), но тази Вселена започва от нас, тук и сега. Тоталността я разпростира наоколо – в близката, достижимата към настоящия момент околност от трудноизчислим, внушителен на пръв поглед, брой лета. А всъщност всичко е сплъстено тук и само тук, в тук-тоталността, сега и никога друг път.
Възстановяването на модела на природната среда в периоди когато не е имало живот съгражда напълно съвременна конструкция на праисторическата действителност, която, при липсата на собствена същност на предполаганото непрогледно и неосмислено битиие, се оказва същинската същност на тази действителност. Тоталността предоставя както свидетелствата за съответния период, така и тяхното осмисляне и обобщаване, вследствие на което тя започва да съществува праисторично, реконструирана съвременно. Няма минало без реконструкция или поне без спомен. Пак на тоталността на единствеността дължим изживяването на възходящото развитие на битието (еволюцията), очаквайки по усъвършенстваното предстоящо с увереността, че сме оставили зад гърба си немодерното отминало. Еволюцията хем я има, хем – не съвсем.
Реконструкцията на чуждите, предхождащите ни изживявания е съвсем различен, съвременен поглед към архаични представи и разбирания, при което разминаването е неминуемо. Истините, които ни спохождат при проучването на древните човешки общности, принадлежат само на нас и колкото по-отдалечени от настоящия момент са тези общности, толкова по-ниска степен на подобност има между представите и разбиранията ни. Културните, манталитетните, различия биха могли да се дължат също на липса на пространствена (географска) близост. Какъв е смисълът тогава да гоним недостижимото пресъздаване на предходните събития, до което се домогват историците? Явно, сред тоталността ни е дадено да възпроизвеждаме представи за миналото, за да осъществим състоятелен съвременен свят с обозрим патримониум. Всички ние желаем да знаем откъде идваме, за да предугадим накъде отиваме. Уви! Светът започва от нас сега, разпростирайки се назад в миналото чрез спомена, откриването на артефакти и историческата реконструкция (извършвана благодарение на тяхното наличие) и екстраполиран напред в бъдещето чрез предвиждането и планирането. Ала нито реконструкциите, нито предвижданията постигат пълен и окончателен успех. Успехът е в това, че сме тук и сега, изживявайки света като своя съдба, но това и без друго е единствената възможност.
* * *
Азът неотлъчно е заобиколен от собствената му телесна обвивка и от околната среда, необходими да се изживее чрез разграничаването им индивидуалността. Съзнанието е принудено да се изведе от телесността. В продължение на тази зависимост предполагаме, че органичното вещество произхожда от заобикалящата и поглъщаща го неорганична материя. По правилата на подобието се досещаме за произлизането на разума от низшата нервна дейност, тя пък – от неодушевения свят. Според всичко казано до тук обаче, изглежда че опитът и паметта, съзнанието и мисленето са продукти именно на проявата на подобността (без да са същностно произходни), съдържаща се у световността и прокарваща неповторимостта на единствеността.
На световностното оподобноствяване се дължи изживяването на развитието, склоняващо към представата за времето. То не допуска да заседнем в окончателната, абсолютната истина, предоставяйки ни подвижна, непостоянна същност, реализираща се посредством Аза. Битието се оказва летливо до сублимация. Всемира бива само една дума, едно понятие, станало символ на нашата оправомощеност и безпомощност да поддържаме света на раменете си чрез неговото обяснявяне. Преминаването през света разполага самия свят. Пътят е целта на пребиваването, ала има ли път там където всичко е положено на мястото си, но самото място виси в безсъдържателността.
Питам се, как бих могъл да убедя някого за състоятелността на теза, която самобичуващо изтъква своята несигурна несъстоятелност. Дори несъстоятелността не мога да потвърдя. Това ме кара отново да се обърна за утешение към размислите на Николай от Куза, за когото “коренът на ученото незнание е в разбирането за неуловимостта на точната истина”. Е, значи поне съм уловил неуловимостта, а тя безплътно се гърчи в ръцете ми и присмехулно нарежда: “Къде съм? Къде съм? Намери ме! Улови ме! Улови…”