Та за какво ставаше реч дотук. За това, че нещата не притежават собствена същност, а същността им се явява в нашите изживявания, в представите и разбиранията ни, обусловена от приближеността с досегашните ни представи, разстилайки битието на единствената възможност, изявено в различността на единствеността. Поради което изживяваме различни, макар и твърде сходни, представи по отношение на “един” предмет, но така и не се доближаваме към крайната, абсолютната истина за него, която да ни обедини безрезервно. По всичко изглежда, че тези ограничени (временни, индивидуални) истини все пак са напълно достатъчни, за да просъществуваме и да осъществим състоятелен Аз-свят. Ето защо дори за солипсистите и скептиците е по-удобно (ако приемем този израз на Анри Поанкаре) да споделят в ежедневието си разбирането за отделна същност на предметите и да приемат околността за външна, тъй като истинността или неистинността на това положение е невъзможно да се установи по какъвто и да е експериментален начин. Независимо от това, вече столетия продължават споровете около набелязания свръхпроблем (който в крайна сметка се оказва псевдопроблем), въпреки явния превес на наивнореалистичното възприемане на света, оказващо се твърде устойчиво и същевременно уязвимо откъм рационално обследване и скептически интервенции. Нещо повече. Множествеността на същинските (собствено осъщностени) предмети и възможността за тяхното безконечно деструктуриране създава парадокс (забелязан още от Зенон от Елеа), предизвикващ доволно объркване у неподготвените за него конвенционални реалисти. Парадокс, който, за мое смущение, се преодолява задоволително единствено посредством сингуларитивистката концепция, доколкото според нея преметите се съдържат в изживяванията ни с присъщите им забелязани или допускани качества и свойства, а самите изживявания не могат да напуснат света на предметите и отношенията помежду им. Взаимообгърнати, те се осъщностяват и осъществяват.

Най-важното следствие, въргалящо се в гносеологическото чекмедже на сингуларитивистката доктрина и изходящо от модела на двойно установената същност (преустановеността й както в изживяванията, така и предустановена на мястото, което й отреждаме), е разбирането за подвижността на същността, чрез което хармонично се извежда от безизходицата на лошата безкрайност проблемът за натрупването на знания и тяхното често изменяне, принуждаващо непредубедения наблюдател да се пита, има ли въобще общовалидно знание. Има, но то винаги е временно и индивидуално. Времето е универсалния ограничител на индивида в безумния му стремеж за постигане на съвършенството.

Приемането на реалността като външна и независима от нас, с което тя се явява частично такава, и разбирането, че реалността е свързана изцяло с нашия Аз, също частично оправдана, като паралелно от нея произлиза и първата теза, довежда до хармоничното съвместяване на две противоречиви тези, които се оказват равностойно валидни, а световете според тях - съсъществуващи, макар единият да е произходен от другия и да му противостои като възможност. Плурализмът на порочната овъртяност на единствената възможност, която поражда неизброими възможности, възпроизвежда светове – странни, причудливи, невероятни, ала все пак допуснати до изява извън необозримото нищо. Парадоксалните светове са единствената възможност, поради което е невъзможно да скърпим вътрешно непротиворечива теория за Всемира, която до отговаря на заварените и на постоянно възникващите факти. Самата сингуларитивистка концепция не би могла да избегне тази неблаговидна участ. Преодоляването посредством сингуларитивисткото разбиране на повечето от логическите затруднения, предложени от Зенон от Елеа, е малка утеха. Голямото затруднение е порочният кръг, от който няма излизане. В порочния кръг аз обаче откривам последната, възможно най-крайната възможност за обяснение на света, която е и единствената възможност. Светът е в изживяванията ни, няма други светове. Реалността е пред очите ни, отсреща, но само при нашата среща с нея. Обяснението на Универсума е вплетено в универсалността му.

Всичко си е на мястото, но къде се помещава това място, би запитал Зенон от Елеа? Битието сред каква среда се състои. Съдбата, така уверено прокламирана от мен, къде се излежава, докато преминаваме по нейните криволичещи пътеки. И има ли съдба?

Мартин Хайдегер ме очарова със заявлението си относно порочното движение в кръг при обясняването на света. То гласи: “Обяснението е тълкувание на непонятното… Природата е това, което по принцип може и трябва да бъде обяснявано, именно защото по принцип е непонятна.” Непонятна, но непрестанно обяснявана, надарена със смисъла, придаван й от нас. Непонятна и все пак изпълнена с понятия. Природата е в себе си, ала да бъде в себе си нищо иманентно не означава. Затова тя е тук и сега без да бъде самата тя.

Стивън Хокинг е достигнал до извода, че Вселената просто трябва да бъде, тъй като не може да се намери връзка между битието и ставането. Въпреки тази констатация на онтичната едноизмерност и несъизмерност, която представлява акт на капитулация в боричканията за проникновение сред овъртяността и признаване на гностичната безпомощност, той не се отказва да следва математическата логика, отвеждаща го към моделиране на Вселената. Същевременно осъзнава алогичната, неопосредствана, безусловна връзка между битието и ставането. А свързаността им е от единствената, непреодолима и неотменима възможност – да бъдат, взаимопроникнати да съществуват битието, ставането и осъзнаването. Онтичното и гностичното се припокриват.

Осъзнавайки обречеността на усилията чрез опита и разсъдъка да достигна до същността на света, поради несъстоятелността на опита и разсъдъка като такива за каквито ги вземаме у наивнореалистичните си представи, заради тяхната неспособност да бъдат същински инструменти за проучване, извеждане на крайни решения за изследваните обекти и обобщаването им, аз все пак се одързостявам (подобно на Стивън Хокинг и много други, схващащи порочната безизлазност на рационалното домогване до абсолютността) да обяснявам този свят в тоталността му, в неговата невъзможна завършеност, посредством единствеността, тъй като откривам същности в съзнанието си, в моите изживявания, които в последна сметка се оказват абсолютни, въпреки отрицаването на всякаква абсолютност. Такава е нашата съдба – да се лутаме между противоположности без да смогваме да прехвърлим взор към трансцендентното отвъд тях, просто защото него го няма. Та нали затова е трансцендентно, за да присъства само във въображението.

Имам ли избор да тръгна по друг път. Способен ли съм да се отклоня от положената орис на скептик, който се стреми, обременен е от безпокойството, да обясни света. Би ли устоял Стивън Хокинг да не математизира света и да не конструира модели на Вселената. Възможно ли е да се отклони личността от създаването на собствена представа за мирозданието и от откриването на своя бог. Божествеността се състои в неотклонимостта именно там където има избор за Аза. Съдбата на съществата е да извършват избор, да притежават свобода. Тази свобода се съдържа в съвременните им изживявания. По отношение на миналото всичко е във вече отминалото в “предходни” изживявания и преживявания, където възможността за избор е изконсумирана. Аз-светът съществува актуално само тогава, когато има избор. Предполагаемото бъдеще също ще е в изживявания с друга тукашност, за която важи друг, ала винаги съвременен избор. Битието е неспособно да бъде само по себе си, положено на мястото си, понеже не би могло да бъде установено улегнало в леглото на съдбовността – състояние, което му приписвам, за да онагледя непредставимото. Истинността (състоятелната състоялост) на битието, прораснало от преустановяването и предустановяването, е само моментна, локализирана в тук-сегашността, макар че благодарение на спомените се себеизживяваме в развитие, а общностната памет ни въвлича в историята.

Подобността ни позволява логически да възстановяваме миналото и да предвиждаме бъдещето. Само че така и не успяваме да встъпим в тях. Миналото и бъдещето са химери, необходими да оградим настоящето, за да не се разлее в безсмислеността. Сегашната истина остава ограничена в съвременността. Дори тризначната логика на Ян Лукасевич (удовлетворяваща затрудненията, възникващи при логическата екстраполация във времето), третираща невъзможността да се постанови верността или неверността на изказванията за бъдещи събития, би била валидна когато осъзнаваме континуитета на историческия процес от състоялото се минало през протичащото настояще към предстоящото бъдеще. Бъдещо битие обаче не съществува и никога не ще просъществува същностно сред единствеността. Погледът към времето и съдържащото се в него битие е винаги сегашен. Щом приемем вездесъщността на настоящността, се запитваме, кога става ставането, развитието, след като сме постоянно тук. Времето, движението, развитието са изживявания, представи, предположения в непрекъснатото настояще, необходими да се осъществи ставането, променливото състояване в Аз-света, сред чийто процес истинността е пленница на съдбата и обратното – съдбата зависи не само от представата за свободата, но и от парадигмата за истината. Без истината не би се изявила съдбата, не би могъл да просъществува светът. Вярата в истинността предполага да изнамираме или припомняме същинско минало и да очакваме бъдещето, навързани наедно с настоящето в разгъването на участта ни. Няма друг свят, освен този, който откриваме в истините. Истината за порочната овъртяност на нещата е моята представа за Всемира, моята орис в света, който съм обяснил според своята фортуна. Аз го обясних поне за мене си.

Готфрид Вилхелм  Лайбниц демонстрирал пред придворните дами от френския кралски двор неповторимостта на формата на дървесните листа, указвайки по този начин безкрайното многообразие. Всъщност той е забавлявал скучаещите, отегчени от еднообразието на охолния, затворен, съсловен живот дами, с проявленията на единственостността, посвещавайки ги в тайните на сингуларитизма далеч преди аз да се реша да поразвеселя моите съвременници с изненадващите изводи и произлизащите от тях чудатости на учението за единственостността. Многообразието е най-видимата проява на единствеността, благодарение на която става видим Всемира. Чудесно е, че той съществува, макар това да е единствената възможност - на нея дължим живота си и възможността да обмисляме единствената и всички останали възможности.

Установеност-единственост-многобразност-подобността позволява да различим света в него си и да изживеем своя живот у собствената си кожа като се разграничим от околността и подредим житейския пъзел постепенно, преминавайки по степените на колелото на живота от невръстността до старостта. Сходството предполага монотонно възприемане на различността, но от време на време различността разчупва рутината на подобността и представя подобията като непознати ни, предизвикващи учудването ни явления. Така правим своите житейски открития, независимо дали са в младостта или в зряла възраст. Удивлението от промените, от невижданите или рядко случващи се феномени, ни съпровожда, за да не колапсира светът в еднообразие.

Козма Прутков възкликва: “Наблюдавайки света, не бива да не се удивляваш.” А нима е възможно да не се удивляваме, след като навсякъде се сблъскваме с необяснимостта и противоречивостта, както и с ограничените, променящи се и относителни знания? Учудеността е заложена съвместно с чудесата на света и дори при пресищане с чудесиите световни сме сподирени от схващането за абсурдността, отново довеждащо ни до недоумение посредством загубването на връзката. Ние се учудваме поради различността, ала и различността я бива, понеже сме способни да се учудваме, такава е обвързаността при естествеността на тоталността на единствеността.

На подобието се дължи не само различността, сходството поражда устойчивостта на световната картина. Диалектиката на подобността представя състояващата се тук статична застоялост и ставащото сега динамично стичане. Изумлението, което ни преследва при това диалектично раздвояване, е, че светът изобщо съществува и се развива закономерно според подобността. Върхът на смайването ни предизвиква неговата познаваемост в ред, установен от сходството, въпреки непостоянството на придобитите знания, ограничени в индивидуалността и времевостта. Чудотворно е, че временните знания проработват, възпроизвеждайки закономерностите, и навлизат в практиката, която съответства на техните постановки и позволява те да бъдат полезно употребени. Ала нима само полезността е мерило за чудесността? Не! Всъщност целият свят е очудотворен - надарен, облагодетелстван, облагороден с чудото на опитомената неуловимост.

Анри Поанкаре споменава, че някой си Бутру, изглежда негов съвременник, се двоумял, дали и природните закони не се изменят в хода на всеобщата еволюция. Такъв спенсъристски подход обаче предполага наличието на същностен сам по себе си свят и не указва източника на тези закони, извора на еволюцията, изхода към света, началото на всички начала. В моята скромна по размерите си разработка на световната проблема предлагам привидно близък до споменатата схема вариант за изменение на “всеобщите закономерности”. Така както според актуалните представи Земята и Слънчевата система, и Галактиката (Млечният път) се носят и овъртат неповторимо из Космоса, съставяйки чрез своята общност с другите галактики Вселената и нейната история, по същия начин светът в сингуларитивистката концепция се състои от нашите изживявания, представи, разбирания, знания (включително за закономерността) и те, променящи се, се носят през единствеността, през изживяването на времевостта, описвайки света, които опознаваме, за да смогнем да го опишем и осъществим според нашата индивидуалност. Да, закономерностите се променят, но най-първо в представите ни като междувременно се сменяват фактите и възгледите, които ги обосновават. Разбягването е неудържимо. В това разбягване обаче истината е винаги при нас, пред очите и в разума ни, докато Анри Бергсон проповядва, че тя е до нас, ала, поради протичането на времето, не успяваме да я достигнем. За мен времето трасира пътя към истината, а не прокарва межда, която вечно не успяваме да прехвърлим, да престъпим, защото истината не може да е престъпна, щом като на нея се основава порядъкът.

Не съществува единно обективно време, както няма световен процес извън представите ни, но нашата идея за единно време го предустановява. Времето не би съществувало, ако не се налагаше да координираме изживяванията и преживяванията сред единствеността. То е потребно, за да насложим изживяваните множество светове в един-единствен. Светът е съставен от съвкупността от представи за света, сред които е и тук описваната представа, затваряща порочния кръг на световността. Порочният кръг е света. Всемира не е предмет, а предлога, оправдаващ съчетаването и съчленяването на представите в многообразния, противоречив хаос на опознатите общи факти в интерсубективния свят.

Знанието не представлява особена част от абсолютната съвкупна истина, за да увеличава постоянно своя дял от нея, та да ни остава надеждата някой прекрасен, знаменит ден знанието да се изравни с цялата истина, да съвпада само с нея и изцяло да изпълва същността. И слава Богу, защото това ще бъде края. Знанието не представлява и абсолютна стойност, която нараства спрямо безкрайната истина, тъй като нищо не може да се съотнесе към безкрайността. Знанието сега, веднага обема същността. Мнението съдържа истината. Отвъд мнението няма отделна същност, нито друга правда.

Вездесъщият Аз е центъра на Всемира, поради това ние сме отговорни за света, въпреки вменената ни съдбовна неотклонимост, тъй като отговорността ни е вменена изначално. Отговорността да бъдем приносители и пазители на истината. Най-великата и неоспорима истина е, че има истина.

Според Мартин Хейдегер съществуванието има всеки път (у всяко преживяване) своя различна индивидуална “история”, изхождаща от азовостта. Това означава, че съществуванието тръгва от и се прибира у Аза, разгръщайки световността чрез времевостта в един непреодолим кръговрат. Дори осмислянето на тези светове е кръгообразно. Самият той твърди, че херменевтичния кръг на осмисления вече смисъл на света е неизбежен и трябва да се стремим не да го преодолеем, а да влезем в него. Да влезем в него? Та ние всъщност постоянно сме вътре, доколкото същността е у нас.

Външният свят е невъзможно да просъществува самостоятелно извън нас, защото е обладан от единственост, която фаворизира азовостта. Щом като съществуваме в момента, светът не би могъл без нас, тъй като ние сме в тукашността на тоталността на единствеността. Предполаган като външен, ние обаче го полагаме като такъв и това е магистралната възможност. Светът, който е неспособен да бъде самостоятелен, се явява именно такъв. Каква съвършенна, всеобхватна простота притежава протиоворечивостта. Чрез нея се завърта колелото на смислеността, въвеждащо в спираловидния улей на осъществеността, разпростираща сянката си на интелектуалност към бездънността.

Изживяването, в което изживяваме представата за изживяването, му придава същност. Това е то, непреодолимото кръгово манифестиране на рационалната овъртяност, която не позволява да стигнем до края, до съвършения и окончателен край, благодарение на което светът съществува вечно тук и сега. Съществува необясним и постоянно обясняван, такъв какъвто е. Паул Файерабенд огласи плуралистичния принцип на този свободен от ограничения свят - “всичко е допустимо” (субективно), равнозначен на “всичко е възможно” (обективно) - който се оказа най-последната преграда. Още Анри Бергсон приемаше, че всеки оригинален философ може да създаде оригинална светогледна система. Дали си съчиних такава или само следвах насоките, набелязани от моите знаменити предшественици. Не знам, изнурените читатели ще кажат, ако не са прекалено изнемощели от проследяване на лупингите и увъртанията в тази книга. Пък и в тях ли трябва да се вслушвам? Ако се съобразявах с призивите на обществената нетърпимост и отхвърляне на скептическите обследвания, едва ли щях да стигна чак до тук. Аз продължавам напред. Сега ме интересува не толкова одобрението на моята концепция, а нейното плодотворно опровержение.

Карл Попър смята, че неопровержимостта на една теория не е предимство, а порок. Може би затова с удовлетворение открих (въпреки разминаванията ми с фалибилизма), какво, в сингуларитивистката доктрина е заложено и собственото й опровержение. Твърдейки, че същността на света се изявява според единствеността и единствената възможност, аз се самоопровергавам, доколкото тази същност е само частна, а също временна, според същината, която й приписвам (придавам). С развитието на представите за света сингуларитивната концепция неминуемо ще бъде отречена, което всъщност ще потвърди едно от основните й положения. Вижте я тази порочна кръговост, за която говоря, кръговост, която ще бъде утвърдена с отричането, отпадането от актуалност на моята доктрина, тоест концепцията наново ще получи потвърждение, този път на положението за преходността на всяка представа за света. Смахнато, нали?

Ето как, поради абсолютната си отвореност, сингуларитизмът задоволява претенциите за достигане на абсолютна завършеност (съвършенство), тъй като всяка предходна и последваща теория или доктрина се вместват в рамките му. Не се смайвайте от наглостта ми. Всеки ошантавял от размишления метафизик се стреми към съвършенството, за да се отърве от болната световна проблема, щъкаща из съмненията му, човъркаща будното му съзнание. Аз донейде приключих с обследванията. Отговорът се натрапи, понеже вече се уморих.

Светът не съществува сам по себе си в себе си, както и Азът. Тяхната взаимопреливност осигурява те да са и да не са като получават временна същност. Все пак сега те заедно са. Светът трябва да бъде разпознат в своята тоталност. Той добива абсолютност посредством своята вездесъща относителност, вибриращ у азовостта, жужащ из преживяванията. Именно поради това може да се обобщи: Светът се налага непрестанно да бъде обясняван, за да бъде вечно различен, доколкото и бездруго е постоянно променен.